— Не мога. Не знам защо, но не мога.
— А на колко години е Тереза?
Взрях се в тъмнокосата вампирка и си припомних тежестта на съзнанието й. Тя ми се ухили насмешливо.
— На сто, може би сто и петдесет години, не повече.
Изражението на детето бе неразгадаемо, като на статуя от дялан мрамор. Попита ме:
— И защо «не повече»?
— Толкова възрастна я усещам.
— Усещаш?
— В мислите ми я чувствам като определена… степен на мощност — винаги мразя да обяснявам това на глас. Звучи ужасно загадъчно. А не е. Разбирам от вампири така, както някои хора разбират от коне или коли. Имам усет за тях. Посъбрала съм и опит. Не смятах обаче, че на Николаос ще й хареса да я сравняват с кон или кола, тъй че си сдържах езика зад зъбите. Видяхте ли — все пак не съм глупачка.
— Погледни ме, жено! Право в очите! — Гласът й още беше равен, без следа от заповедната сила, която притежаваше Жан-Клод.
Божее, погледни ме в очите. Човек очаква малко повече оригиналност от вампира, който господства над града. И това не казах на глас. Очите на Николаос бяха сини или сиви, или може би и двете. Погледът й беше като тежък натиск върху кожата ми. Направо очаквах, че ако вдигна ръце, ще мога да го избутам. Досега не бях чувствала поглед на вампир по този начин.
Но можех да я погледна в очите. Така или иначе, май не се очакваше да успея.
Застаналият от дясната й страна войник ме гледаше, сякаш най-сетне бях успяла да направя нещо интересно.
Николаос се изправи. Пристъпи малко пред свитата си. Стигаше ми само до ключицата, с други думи — беше ниска. Постоя неподвижно за миг, на вид ефирна и сладка като картинка. Не излъчваше и грам живот — просто рисунка с красиви черти и изящни цветове…
Стоеше, без да помръдва и отвори съзнанието си за мен. Имах чувството, че е зейнала заключена врата. Умът й се стовари върху моя и аз се олюлях. Мислите се врязваха в мен като ножове, видения с остър стоманен ръб. Пърхащи откъслеци от съзнанието й танцуваха в главата ми и там, където ме докосваха, оставах вцепенена от болка.
Бях на колене, а не си спомнях да съм падала. Беше ми студено, толкова студено! Намирах се в нищото. Бях незначителна прашинка в сравнение с този ум. Как можех да посмея да се нарека равна на нея? Как можех да сторя друго, освен да пълзя към нея и да моля за прошка? Наглостта ми бе недопустима.
Е, запълзях на четири крака към вампирката. Стори ми се правилен начин на поведение. Трябваше да умолявам за прошката й. Трябваше да ми бъде простено. Как другояче можех да приближа богиня, освен на колене?
Не. Нещо не беше както трябва. Но какво? Ред ми бе да моля богинята да ми прости. Трябваше да й служа, да сторя всичко, което ме помоли. Не, не.
— Не! — прошепнах аз. — Не!
— Ела при мен, дете мое! — гласът й беше като пролет след дълга зима.
Накара ме да разцъфтя отвътре. Накара ме да усетя топлина и гостоприемство.
Протегна бледите си ръце към мен. Богинята щеше да ме допусне за прегръдка! Прелестно! Тогава защо още се свивам на пода? Защо не изтичам към нея?
— Не! — ударих длани в каменния под. Заболя ме, но не достатъчно. — Не! — Тряснах с все сила юмрук в плочите. Цялата ми ръка изтръпна от болка и се вцепени. — НЕ! — заудрях с юмруци по камъните, докато не ми потече кръв. Болката беше остра, истинска и моя. Изпищях: Махай се от ума ми, кучко такава!
Задъхана се свих на пода, притиснала ръце към корема си. Сърцето ми подскачаше в гърлото. Не можех да си поема дъх. Гневът се лееше в мен, чист и остър като нож. Той прогони и последните сенки от съзнанието на Николаос.
Вдигнах очи към нея. Заливаше ме гняв, а зад него се таеше ужас. Николаос се бе втурнала в главата ми като океанска вълна в мидена черупка, изпълни ме и след това ме изпразни. За да ме пречупи, сигурно щеше да се наложи да ме подлуди, но нищо не я спираше да го стори, стига да пожелаеше. И не разполагах с никакво средство, с което да се защитя.
Детето-вампир се взря в мен и се засмя със същия сладкогласен смях като вятърен чан.
— О, открихме нещо, от което съживителката се бои! Да, така си е! — гласът й бе сладък и приятен. Отново се бе превърнала в дете.
Коленичи пред мен, приповдигайки с изящен жест небесносинята рокля над коленете си. Досущ като дама. Приведе се, за да може да ме погледне в очите.
— Е, на колко години съм, съживителке?
Започнах да треперя от шока. Зъбите ми тракаха, сякаш замръзвах до смърт — а може и така да беше. Едва успях да просмуча думите през тях и здраво стиснатите си челюсти.
— Хиляда — заявих. — Може и повече.
— Прав беше, Жан-Клод. Тя е добра! — Николаос буквално навря лицето си в моето. Повече от всичко на света копнеех да я избутам. Не исках да ме докосва!