— Що за твар му извади сърцето? Беше ли човек?
— Не.
— Беше ли друг вампир?
— Не.
Ето, затова зомбитата не стават за свидетели в съда. За да получиш отговори от тях, се налага да ги водиш за ръчичка, образно казано. Адвокатите те обвиняват, че насочваш свидетеля. Което си е истина, но не означава, че зомбитата лъжат.
— Тогава какво уби вампира?
Отново клатене на глава — напред-назад, напред-назад. Зомбито отвори уста, но не се чу нито звук. Явно се давеше с думите като че ли някой бе натъпкал хартия в гърлото му.
— Не мога!
— Какво имаш предвид с това «не мога»? — изкрещя му Закари и му удари шамар. Зомбито вдигна ръце, за да прикрие главата си. — Ти… ще… отговаряш! — Всяка дума се подчертаваше от шамар.
Зомбито падна на колене и се разплака.
— Не мога!
— Отговори ми, проклет да си! — Закари го ритна и то се срути на земята, свивайки се на плътна топка.
— Спри! — тръгнах към тях. — Спри!
Той ритна зомбито още веднъж, за последно, и се обърна към мен.
— Зомбито си е мое! Ще правя с него каквото си искам!
— Да, но е бил човешко същество! Заслужава малко повече уважение! — коленичих до хленчещото създание. Ясно усещах, че Закари се надвесва над мен.
Николаос се обади:
— Остави я на мира, засега!
Той стоеше, притиснат зад гърба ми като гневна сянка. Погалих зомбито по ръката. То се сви.
— Всичко е наред. Няма да те нараня!
Ха, няма да го нараня. Той се е самоубил, за да се измъкне. Но дори гробът не се е оказал безопасно убежище. До тази вечер щях да кажа, че никой съживител няма да вдигне мъртвец с такава цел. Понякога светът се оказва по-лошо място, отколкото ми се иска да призная.
Налагаше се да отлепя ръцете на зомбито от лицето му, след това да му обърна главата, за да ме погледне. Един поглед стигаше. Тъмните му очи бяха невероятно оцъклени от страх — такъв страх! От устата му се точеше тъничка лига.
Поклатих глава и се изправих.
— Пречупил си го.
— Да, съвсем права си! Никое проклето зомби няма да ме прави на глупак! Ще отговаря на въпросите!
Обърнах се, за да погледна в гневните очи на Закари.
— Не разбираш ли? Пречупил си ума му.
— Зомбитата нямат ум.
— Точно така, нямат. Имат — и то за много малко време — само спомена за онова, което са били. Ако се отнасяш добре с тях, могат да запазят личността си за седмица или дори повече, но това… — посочих зомбито и заговорих на Николаос. — Лошото отношение ускорява процеса. Шокът направо ги съсипва.
— Какво искаш да кажеш, съживителке?
— Този садист — забих пръст в Закари — е унищожил ума на зомбито. То няма да отговаря на други въпроси. За никого, никога.
Николаос се обърна като бледа буря. Очите й бяха от прозрачно стъкло. Думите й направо подпалваха стаята.
— Ти, арогантен… — през тялото й пролази тръпка от малките, обути в чехлички крачета до дългата, бялоруса коса. Очаквах, че дървеното кресло ще се запали и ще стане на пепел от пещта на гнева й.
Яростта разголи куклата-дете. Костите изпъкнаха под тънката като хартия кожа. Ръцете й заграбиха въздуха, дращеха и дърпаха. Заби пръсти в подлакътника на стола си. Дървото изпука и се счупи. Звукът отекна в каменните стени. А от гласа й направо ти оставаха белези от изгорено.
— Махай се оттук, преди да те убия! Вземи жената и я изпроводи до колата й. Ако ме подведеш отново, дори съвсем малко, ще ти разкъсам гърлото и децата ми ще се къпят под душа на кръвта ти!
Страхотна картинка, малко мелодраматична, но изящно нарисувана. Не бих го казала на глас. По дяволите, аз дори не дишах. Всяко движение би могло да привлече вниманието й. Вампирката се нуждаеше само от повод…
Закари явно също го усети. Поклони се, без да отклони очи от лицето й. След това мълчаливо тръгна към малката врата. Крачеше спокойно, сякаш смъртта не пробиваше дупки в гърба му. Поспря на прага и ми махна като че искаше да ме изпроводи джентълменски навън. Погледнах към Жан-Клод, все още застинал там, където го бе оставила Николаос. Не бях питала за гаранции за Кетрин, нямах такава възможност. Ситуацията се променяше твърде бързо. Отворих уста, може би Жан-Клод отгатна.
Накара ме да замълча с махване на гъвкавата си, бледа ръка. Стори ми се бяла като дантелата на ризата му. Очните му орбити горяха със син огън. Дългата, черна коса се вълнуваше около внезапно пребледнялото му като на мъртвец лице. Човешката му маска се топеше. Силата му блестеше през кожата и космите по ръцете ми настръхваха. Стегнах се, взирайки се в съществото, което представляваше Жан-Клод.