— Бягай! — извика ми той, сякаш искаше да ме зашлеви с глас. Направо прокървих от думите му. Поколебах се и мернах за миг Николаос. Тя левитираше, издигаше се съвсем бавно нагоре. Кичури коса като водорасли танцуваха около скелетоподобната й глава. Вдигна свитата си в ноктеста лапа длан. Костите и вените се виждаха под кехлибара на прозрачната й кожа.
Жан-Клод се завъртя и махна с опакото на ръката си, сякаш ме удряше. Нещо ме запрати върху стената и кажи-речи ме избута през вратата. Закари ме хвана за ръката и ме издърпа навън.
Измъкнах се от хватката му. Вратата се хлопна право в лицето ми. Прошепнах:
— Мили Боже!
Съживителят стоеше в подножието на тясно стълбище, което водеше нагоре. Подаде ми ръка. Лицето му блестеше от пот.
— Моля те! — и размаха длан като крило на пленена птичка.
Изпод вратата се промъкна миризма. Смърдеше на гниещи трупове. Смърдеше на подути тела, на разпукана кожа, която се цепи под слънцето, на кръв, забавена и гниеща в неподвижни вени. Задавих се и отстъпих назад.
— О, Боже! — прошепна Закари. Закри носа и устата си с длан, докато все още протягаше към мен другата си ръка.
Пренебрегнах жеста му, но пристъпих към стълбите. Той отвори уста да каже нещо, но вратата изпука. Дъските се разтърсиха и изтътнаха. Изпод вратата духна вятър. Косата ми се изправи от ураганния вихър. Отстъпихме няколко стъпала, а тежката дървена врата трепереше и се блъскаше срещу буря, която нямаше как да бъде там. Ураган на закрито? В щорма се просмукваше болестотворната миризма на гниеща плът. Спогледахме се. Настъпи миг, в който се обединявахме срещу тях или онова. Обърнахме се и хукнахме като кукли на конци.
Зад онази врата нямаше как да вилнее буря. Нямаше как вятърът да ни гони по тесните каменни стъпала, онази стая нямаше и гниещи трупове. Или имаше? Боже, не искам и да зная. Не искам и да зная!
13
В стълбището отекна взрив. Поривът на вятъра ни помете като играчки. Вратата беше разбита. Запълзях на четири крака в опит да се махна оттам, просто да се дръпна нанякъде. Закари се изправи и ме дръпна да стана. Побягнахме.
Някъде отзад се разнесе вой. Вятърът ревеше зад гърба ни. Косата ми се ветрееше пред лицето и ме заслепяваше. Закари ме стискаше здраво за ръката и не ме пускаше. Стените бяха гладки, стълбите — от хлъзгав камък, нямаше къде човек да потърси опора. Проснахме се на стъпалата и се притиснахме един към друг.
— Анита! — прошепна кадифеният глас на Жан-Клод. Анита! — Преборих се с вятъра да вдигна поглед, примигвайки в опит да различа нещо. Но пред мен нямаше нищо. — Анита! — Вятърът изричаше името ми. — Анита!
Нещо блещукаше — син огън. Две точици от син огън се носеха с бурята. Очи — нима това бяха очите на ЖанКлод? Мъртъв ли беше?
Сините огънчета полека се спуснаха надолу. Вятърът не им влияеше. Изпищях:
— Закари! — но викът ми бе погълнат от рева на бурята. Дали и той ги виждаше, или просто аз полудявах?
Сините искри се спускаха все по-ниско и по-ниско и внезапно ми се прииска да не ме докосват, точно както внезапно осъзнах, че ще последва именно това. Нещо ми подсказваше, че преживяването ще е много лошо.
Откопчих се от Закари. Той ми изкрещя нещо, но ураганът ревеше и виеше между тесните стени като полудяло влакче на ужасите. Не се чуваше нищо друго. Запълзях нагоре по стъпалата, поривите ме блъскаха в лицето и се опитваха да ме смъкнат надолу. Не се чуваше нищо друго, гласът на Жан-Клод звучеше право в главата ми.
— Прости ми!
Сините пламъчета внезапно се озоваха право пред лицето ми. Притиснах се към стената и замахнах към огъня. Дланите ми минаха през сиянието. Не беше истинско.
Изпищях:
— Остави ме на мира!
Огньовете прелетяха през дланите ми, сякаш не съществуваха, и потънаха в очите ми. Светът беше от синьо стъкло, тих, празен — син лед. Шепот:
— Бягай, бягай!
И ето, отново седях на стълбите и примигвах срещу бурята. Закари ме зяпаше.
Вятърът спря, сякаш някой му беше дръпнал шалтера. Тишината беше оглушителна. Дишах накъсано. Не усещах пулса си, нито сърцебиенето. Можех да чуя само дишането си, твърде шумно и твърде плитко. Най-сетне разбрах какво значи изразът «да останеш без дъх от страх».
Гласът на Закари беше дрезгав и прозвуча твърде високо в тишината. Мисля, че той шепнеше, но ми се счу като вик.
— Очите ти, те блестяха в синьо!
Прошепнах:
— Тихо, шшшшт!
Не разбирах защо, но никой не биваше да чуе току-що казаното от него, не биваше да знае какво се е случило. Животът ми зависеше от това. В главата ми повече не се разнасяше шепот, но последният съвет ми се стори добър. Бягай. Бягството звучеше направо прекрасно.