Тишината беше опасна. Означаваше, че битката е приключила и победителят може да обърне внимание и на други неща. Не исках да съм едно от тях…
Изправих се и подадох ръка на Закари. Той изглеждаше озадачен, но ме хвана и се изправи. Издърпах го нагоре по стъпалата и се затичах. Трябваше да се измъкна, налагаше се, иначе щях да умра в този дворец, тази вечер, сега. Знаех го с увереност, която не оставяше нито място за въпроси, нито време за колебания. Тичах, за да спася живота си. Щях да умра, ако Николаос ме видеше сега. Щях да умра.
И дори нямаше да науча защо.
Закари или също се беше паникьосал, или смяташе, че знам нещо, в което не е посветен, защото се затича заедно с мен. Когато някой от двама ни се препънеше, другият го дръпваше на крака и тичахме пак. Тичахме, докато в мускулите на краката ми пламна киселина, а гърдите ми се сковаха от острата болка, породена от липса на кислород.
Ето това е причината да се занимавам с джогинг, за да тичам като дявол, когато нещо ме преследва. По-слабите бедра не са достатъчен стимул. Има и друго когато се наложи да тичаш, да тичаш в името на живота си. Тишината беше тежка и почти осезаема. Сякаш се изливаше нагоре по стълбите в търсене на нещо. Тишината ни преследваше със същата увереност, с която преди това ни се бе нахвърлил вятърът.
Проблемът при тичането нагоре по стълби е, че ако някога си имал травма на коляното, не си в състояние да търчиш до безкрай. Дай ми равна повърхност и мога да бягам часове наред. Сложи ме на наклон и коленете ми изпадат в гърч. Започна се с наболяване, но не мина много време преди то да прерасне в остра, пронизваща болка. Всяка крачка предизвикваше писък в крака ми, докато накрая той запулсира целият — от пръстите до таза.
Коляното започна да пука при движение — ясно доловим звук. Това беше лош знак. Заплашваше да ме предаде. Ако капачката се изместеше, щях да остана осакатена тук на стъпалата, а тишината да души около мен. Николаос щеше да ме намери и да ме убие. Защо бях толкова сигурна ли? Нямам представа, но го знаех — знаех го така добре, както, че трябва да си поемам дъх. Нямам навика да споря с предчувствията си.
Забавих ход и отпочинах на стъпалата, раздвижвайки мускулите на краката си. Стиснах зъби, когато мускулите на болния ми крак се свиха на възел. Щях да го поразпъна и да се почувствам по-добре. Болката нямаше да отмине, защото се бях отнесла твърде безмилостно към травмата, но поне щях да мога да вървя, без коляното да ме предаде.
Закари се срути на стълбите — явно не се занимаваше с джогинг. Мускулите му щяха да се сковат, ако не продължеше да се движи. Може би го знаеше. Може и да не го беше грижа.
Разперих ръце по стената така, че раменете ми да се изпънат. Просто нещо познато за правене, докато чакам коляното да се успокои. Да се занимавам с нещо, докато се вслушвам за… какво? Нещо тежко и плъзгащо се, нещо древно и отдавна мъртво.
Вместо това над нас се разнесе стържене — по-нагоре по стълбите. Застинах, притисната към стената, опряла длани в прохладния камък. Сега пък какво? Какво още? Та нали, помилуй Господи, зората щеше да настъпи скоро.
Закари се изправи и се обърна с лице към стълбите. Стоях с гръб към стената, така че да имам видимост и в двете посоки. Гледах нагоре. Исках си пистолета. Бях го оставила заключен в багажника на колата, където ми беше направо дяволски полезен.
Стояхме точно под площадка на завоя на стълбите. Много пъти ми се е искало да мога да виждам зад ъгли. Като сега например. Чуваше се потъркване на плат в камък и тътрене на подметки.
Мъжът, който излезе иззад ъгъла, беше човек — изненада, изненада! Дори шията му нямаше белези. Бялата му като сняг коса беше късо подстригана. Мускулите по врата му изпъкваха. Бицепсите му бяха по-дебели от кръста ми. Кръстчето ми е малко, но все пак ръцете му бяха, ами, впечатляващи. Беше поне метър и деветдесет, и мазнините по него не стигаха и тиган да намажеш.
Очите му бяха кристално бледи, като небе през януари — далечно, ледено и синьо. Беше и първият видян от мен бодибилдър, който да няма тен. Всичките тези виещи се мускули бяха покрити с бяла кожа, същински Моби Дик. Черна мрежеста безръкавка показваше всеки сантиметър от масивния му гръден кош. Черни шорти се вееха около напомпаните му крака. Беше се наложило да ги отреже отстрани, за да ги намъкне върху каменните масиви на бедрата си.
Прошепнах:
— Исусе, колко коремни преси правиш?
Мъжът се усмихна със стиснати устни. Заговори, като едва ги мърдаше, без да покаже и следа от резците си.