— Четиристотин.
Подсвирнах тихичко. И казах това, което се очакваше от мен:
— Впечатляващо!
Той се усмихна, като продължаваше внимателно да не показва зъби. Опитваше се да се преструва на вампир. Такова щателно представление, похабено за мен. Дали да му кажа, че направо лъха на човек? Не, нищо чудно след подобно изказване да ме счупи като съчка.
— Това е Уинтър! — поясни Закари. Името беше прекалено съвършено, за да е истинско — като на филмова звезда от четиридесетте.
— Какво става? — попита културистът.
— Господарката ни и Жан-Клод се бият — обясни Закари.
Мъжът си пое дълбоко и шумно дъх и леко се поококори.
— Жан-Клод? — каза името така, че да прозвучи като въпрос.
Съживителят кимна и се усмихна.
— Да, и той явно се справя добре.
— Ти коя си? — смени темата Уинтър.
Поколебах се, Закари сви рамене.
— Анита Блейк!
Тогава мъжът се усмихна, най-сетне демонстрирайки хубави, обикновени зъби.
— Ти си Екзекуторката?
— Да.
Той се разсмя. Звукът отекна между каменните стени. Тишината сякаш се стегна около нас. Смехът секна внезапно, а на устната на мъжа заблестя капка пот. Беше го усетил и се уплаши. Заговори тихо, почти шепнешком, сякаш се боеше да не го подслушат:
— Не си достатъчно едра, за да бъдеш Екзекуторката!
Свих рамене:
— Това понякога разстройва и мен.
Уинтър се усмихна и почти се засмя отново, но се сдържа. Очите му обаче заблестяха.
— Я да се махаме всички оттук! — заяви Закари.
Подкрепях го напълно.
— Бях пратен да проверя Николаос — обясни Уинтър. Тишината запулсира при изричането на името. По лицето му се стече струйка пот. Важен съвет по повод безопасността: никога не изричай името на ядосан вампир-повелител, когато той е достатъчно близо да «чуе».
— Тя може и сама да се погрижи за себе си — прошепна Закари, но гласът му отекна по стълбите.
— Ъъъъъ… — обадих се и аз.
Съживителят ме стрелна с поглед и свих рамене. Понякога просто не успявам да се сдържа.
Уинтър ме зяпаше, с лице, безразлично като на мраморна статуя. Движеха се само очите му. Мистър Мачо.
— Елате! — каза. Обърна се, без да проверява дали ще го последваме.
Е, последвахме го.
Бих тръгнала след него накъдето и да е, стига да върви нагоре по стълбите. Знаех само, че нищо — абсолютно нищо — не може да ме върне надолу по онези стъпала. Не и доброволно. Разбира се, винаги съществуват и други варианти. Погледнах към широкия гръб на Уинтър. Да, ако не искаш да го сториш доброволно, винаги има и други възможности.
14
Стълбите водеха до квадратна стая. От тавана висеше гола крушка. Не си бях и представяла, че някаква си мътна крушчица може да бъде толкова прекрасна — но беше. Знак, че излизаме от подземната килия на ужасите и приближаваме реалния свят. Бях готова да си ида у дома.
Имаше две врати, водещи навън от каменната стая едната право пред нас и друга отдясно. От тази отпред се лееше музика. Силна и весела циркова мелодия. Вратата се отвори и музиката шурна около нас. Мернах ярки цветове и многобройна тълпа. Блесна табела: «Къща на смеха». Карнавално кръстовище, вътре, на закрито. Знаех къде се намирам. «Циркът на Прокълнатите».
Най-силните вампири на града спяха под Цирка. Ето ти важна информация!
Вратата тръгна да се затваря, приглушавайки музиката и закривайки ярките табели. Погледнах право в очите на тийнейджърка, която надничаше през прага. Вратата хлопна.
На нея се облегна някакъв тип — висок и жилав, издокаран като речен комарджия. Носеше пищно пурпурно сако, с дантела по врата и отпред, прави черни панталони и ботуши. Широкопола шапка засенчваше лицето му, а златна маска криеше всичко-освен устата и брадичката. Изпод маската в мен се взираха тъмни очи.
Езикът му затанцува по устните и зъбите — остри, значи вампирски. Защо ли не се изненадах?
— Страхувах се да не те изпусна, Екзекуторке! — в гласа му се долавяше плътността, на южняшкия акцент.
Уинтър пристъпи и застана помежду ни. Вампирът се засмя — пищен, лаещ смях:
— Господин Мускул си мисли, че може да те защити. Дали да го разкъсам на парченца, за да докажа, че греши?
— Няма да е необходим — казах.
Закари също пристъпи и се нареди до мен.
— Позна ли гласа ми? — попита вампирът.
Поклатих глава.
— Минаха две години. Докато не изниква тази работа, не знаех, че ти си Екзекуторката. Мислех, че си умряла.
— Може ли да минем на темата? Кой си ти и какво искаш?
— Толкова нетърпелива и страстна, толкова човешка… — Вампирът вдигна облечените си в ръкавици ръце и си свали шапката. Златната му маска бе обрамчена от къса, кестенява коса.