— Моля те, не го прави! — обади се Закари. — Господарката нареди да изпратя тази жена в безопасност до колата й!
— Нямам намерение да откъсна и косъм от главата й — тази вечер. — Ръкавиците все пак повдигнаха маската.
Лявата половина на лицето беше в белези — нацепена и буквално стопена. Само кафявото око бе все още цяло и живо, въртеше се в кръг от розово-бели зараснали ръбци. Изгарянията от киселина изглеждат по този начин. Само дето в случая не ставаше дума за киселина. Раните бяха от светена вода.
Спомних си как тялото му ме приковава към земята. Зъбите му разкъсваха рамото ми, докато се опитвах да го удържа далеч от гърлото си. Острото ясно изпукване на костта, където я прехапа. Писъците ми. Ръката му натискаше главата ми назад. Той се дръпна, за да нанесе удар. Безпомощна бях. Пропусна врата ми, така и не разбрах защо. Зъбите му потънаха близо до ключицата и я счупиха. Ближеше кръвта ми, както котка — сметана. Лежах притисната под него и слушах как лочи кръвта. Счупените кости още не ме боляха заради шока. Не изпитвах болка, а започвах и да не се боя. Умирах.
Дясната ми ръка посегна в тревата и докосна нещо гладко — стъкло. Стъкленицата със светена вода, която бе изпаднала от чантата ми, преровена от получовешките слуги. Вампирът изобщо не ме поглеждаше. Бе притиснал лице към раната. Езикът му проучваше направената от самия него дупка. Зъбите му застъргаха по оголената кост и аз изпищях.
Той се разсмя, заровил лице в рамото ми — смееше се, докато ме убиваше. Смъкнах капачето на стъкленицата и я плиснах право във физиономията му. Плътта кипна. Кожата му се покри с мехури и завря. Той коленичи над мен, притисна длани към лицето си и запищя.
Мислех си, че е останал в къщата, докато тя гореше. Исках да е мъртъв — копнеех да е мъртъв. Бях си пожелала този спомен, бях го наместила удобно. А сега, ето го тук — моят любим кошмар се връщаше към живот.
— Какво — не пищиш от ужас? Не пъшкаш от страх? Направо ме разочарова, Екзекуторке! Не ти ли харесва собствената ти бродерия?
Заговорих задавено и приглушено:
— Мислех, че си умрял!
— О? Е, сега знаеш, че не е вярно. Сега аз също знам, че си жива. Колко удобно!
Той се усмихна и мускулите на белязаната му буза разтеглиха усмивката на една страна, превръщайки я в гримаса. Дори вампирите не могат да излекуват всичко.
— Цяла вечност, Екзекуторке — цяла вечност в този вид! — Чудовището погали белезите с ръкавицата на дланта си.
— Какво искаш?
— Бъди смела, малко момиченце, бъди смела, каквато ти се иска да бъдеш! Аз усещам страха ти. Искам да видя белезите, които ти оставих — да видя, че ме помниш, както и аз те помня.
— Помня те.
— Белезите, момиче, покажи ми белезите!
— Ще ти покажа белезите — и после какво?
— После си отиваш вкъщи или накъдето там си се запътила. Господарката е дала ясна заповед да не бъдеш наранена, докато не си свършиш работата за нас!
— А после?
Той се усмихна — широка бездна от бляскави зъби.
— После ще те преследвам и ще ти се отплатя за това! — Докосна лицето си. — Ела, момиче, не се срамувай, виждал съм всичко това и преди. Вкусих кръвта ти. Покажи ми белезите и господин Мускул няма да умре, за да докаже колко е силен.
Погледнах към Уинтър. Беше скръстил масивните си юмруци на гърдите. Гърбът му направо вибрираше от готовност. Вампирът беше прав, той щеше да умре, но нямаше да се откаже. Вдигнах скъсания си ръкав над лакътя. Сгъвката на ръката ми беше украсена от въртоп ръбци; белезите се стичаха от него като поток, кръстосваха се и се спускаха надолу от външната страна. Кръстообразното изгаряне заемаше единственото чисто място от вътрешната страна на мишницата ми.
— Както ти бях разкъсал ръката, не смятах, че ще можеш да я използваш отново.
— Физиотерапията е чудесно нещо.
— На мен не може да ми помогне никаква физиотерапия.
— Така е — съгласих се аз.
Първото копче на блузата ми липсваше. Скъсах още едно и я разгърнах широко, за да покажа ключицата си. Белезите се катереха по нея, пълзяха наоколо… Изглеждам наистина привлекателно по бански.
— Добре! — кимна вампирът. — Миришеш на студена пот, когато си помислиш за мен, малко момиченце! Надявах се, че витая в мислите ти така, както и ти в моите.
— Има определена разлика, ще знаеш.
— И каква по-точно е тя?
— Ти се опитваше да ме убиеш. Аз се защитавах.
— А защо дойде в дома ни? Да забиеш колове в сърцата ни. Дойде в дома ни да ни убиеш. Не ние тръгнахме на лов за теб!