— Да, но преди това сте изловили двадесет и трима други. Това са доста хора. Групата ви трябваше да бъде спряна.
— Кой те назначи за Господ? Кой те превърна в наш палач?
Поех си дълбоко дъх. Бях спокойна и не треперех. Голяма точка за мен.
— Полицията!
— Ха! — Той плю на пода. — Много предизвикателно. Наистина работиш здраво, момиче! Намери убиеца, после ще си довършим работата!
— Може ли да тръгвам вече?
— Да, свободна си. Тази нощ си в безопасност, защото господарката е казала така, но положението ще се промени.
Закари се обади:
— През страничната врата!
Вървеше едва ли не заднешком, за да следи вампира, докато отстъпвахме. Уинтър остана отзад, да ни пази гърба. Идиот.
Закари отвори вратата. Нощта беше гореща и лепкава. Летният вятър ме удари в лицето — влажен, плътен и прекрасен.
Вампирът подвикна:
— Помни, че се казвам Валънтайн, щото ще чуеш вести от мен!
Ние със Закари излязохме навън. Вратата се затвори зад гърба ни. От външната страна нямаше дръжка, нито друго средство да бъде отворена. Еднопосочен билет — за навън. «Навън» ми звучеше направо прекрасно.
Тръгнахме полека.
— Имаш ли пистолет със сребърни куршуми? — попита Закари.
— Да.
— На твое място бих започнал да го нося.
— Сребърните куршуми няма да го убият.
— Но ще го забавят.
— Аха…
Повървяхме няколко минути в мълчание. Топлата лятна нощ сякаш се лееше около нас и ни държеше в лепкавите си, любопитни длани.
— Всъщност ми трябва автомат.
Съживителят ме стрелна с поглед:
— Смяташ да разнасяш по цял ден автомат?
— С отрязано дуло ще влезе под палто.
— В средата на лятото в Мисури ще се стопиш. Защо не картечница или огнехвъргачка, щом си тръгнала на едро?
— Картечницата има прекалено голямо разсейване. Може да улучиш невинни хора. Огнехвъргачката е обемиста. И доста «мръсна».
Съживителят положи длан на рамото ми и ме спря.
— Използвала ли си огнехвъргачка срещу вампири?
— Не, но съм виждала как се прави.
— Боже мили! — за миг той се взря в нищото и после попита: — И върши ли работа?
— Страхотна е… обаче прави голяма каша. И освен това изгори къщата около нас. Сметнах, че методът е малко екстремален.
— Обзалагам се! — отново тръгнахме напред. — Сигурно мразиш вампирите.
— Не ги мразя.
— Тогава защо ги убиваш?
— Защото това ми е работата и съм добра в нея!
Завихме зад ъгъл и видях паркинга, където бях оставила колата си. Струваше ми се, че е било преди дни. Според часовника ми бяха няколко часа. Чувствах се малко като след полет с реактивен самолет, само дето вместо да пресичаш часовите зони, пресичаш събития. След множество травматични случки усещането ти за време се изкривява. Твърде много неща се случват за твърде кратък период от време.
— Аз ще съм ти дневната свръзка. Ако имаш нужда от нещо, или искаш да предадеш съобщение, ето ти телефона ми! — Съживителят пъхна в ръката ми кутия кибрит.
Погледнах кутийката. На лъскав черен фон с кървавочервени букви пишеше «Циркът на Прокълнатите». Прибрах я в джоба на панталона си.
Пистолетът ми лежеше на място в багажника. Надянах кобура си, без да ми пука, че нямам сако да го прикрия. Набиващият се на очи пистолет привлича вниманието, но повечето хора те оставят на мира. Те често дори хукват да бягат, разчиствайки пътя пред теб. Така преследванията стават много убедителни.
Закари изчака, докато се настаня в колата си. Облегна се на отворената врата.
— Не може да е просто работа, Анита. Трябва да има по-сериозна причина от това!
Погледнах към скута си и завъртях ключа на колата. След това вдигнах глава и се вгледах в светлите очи на съживителя.
— Страхувам се от тях. Съвсем естествено човешко поведение е да разрушаваш онова, от което се боиш!
— Повечето хора прекарват живота си в опит да избегнат нещата, от които се боят. Ти търчиш след тях. Това е лудост!
Прав беше. Затворих вратата и го оставих да стои в горещата тъмнина. Аз вдигах мъртвите от гроба и полагах немъртвите в покой. Точно това правех. Такава бях. Ако изобщо започна да се питам за мотивите си, ще спра да убивам вампири. Ето това е истината.
И тази вечер не се питах за мотивите си, значи все още си бях убиец на вампири, все още носех дадения ми от тях прякор. Бях Екзекуторката.
15
Утрото се спусна по небето като завеса от светлина. На фона на лекия прилив на зората, Зорницата блестеше като диамант.