— Непременно.
Той поспря с длан на дръжката на вратата:
— Надявам се, че при другите си източници ще имам повече късмет, отколкото при теб!
— Какво ще стане, ако не успееш да намериш местоположението чрез някой друг?
— Ами, ще се върна.
— И?
— И ти ще ми кажеш онова, което искам да знам. Нали? — все още ми се усмихваше — очарователно и момчешки. В същото време искаше да каже, че ще ме измъчва, ако се наложи.
Преглътнах с усилие.
— Дай ми няколко дни, Едуард, и вероятно ще имам информацията, която ти трябва.
— Добре! По-късно днес ще ти донеса автомата. Ако не си вкъщи, ще го оставя на кухненската маса.
Не го попитах как ще влезе, ако не съм си вкъщи. Само би се усмихнал или засмял. Ключалките не са особена пречка за Едуард.
— Благодаря ти. За автомата, имам предвид.
— За мен е удоволствие, Анита! До утре! — той излезе навън и затвори вратата.
Страхотно. Вампири, а сега и Едуард. Денят вече бе навършил четвърт час. Не особено обещаващо начало. Заключих вратата, не че имаше особена полза, и си легнах. Браунингът «Хай Пауър» се озова в резервното си скривалище, преработен кобур, прикрепен на таблата на леглото. Кръстът висеше като ледено парче метал на врата ми. Бях в безопасност, доколкото е възможно, и почти прекомерно уморена, за да ме е грижа.
Взех в леглото със себе си и още едно нещо — плюшена играчка, пингвин на име Зигмунд. Не спя често с него, само от време на време, след като някой се опита да ме убие. Всеки си има своите слабости. Някои хора пушат. Аз пък събирам плюшени пингвини. Ако не кажете на никого, и аз няма да кажа.
16
Стоях в голямата каменна зала, където се срещнах с Николаос. Вътре бе останало само дървеното кресло празно и самотно. На пода до него имаше ковчег. Факлите се отразяваха в полираното дърво. В помещението полъхваше вятър. Пламъците трепереха и хвърляха по стените големи черни сенки. Те сякаш се движеха независимо от светлината. Колкото повече ги гледах, толкова по-сигурна бях, че са прекалено тъмни и твърде плътни.
Усещах сърцето си като буца в гърлото. Пулсът ми препускаше в главата. Не можех да дишам. След това осъзнах, че чувам и второ сърцебиене, като ехо.
— Жан-Клод?
Сенките изплакаха «Жан-Клод!» с високи, пискливи гласове.
Коленичих до ковчега и стиснах капака. Беше изработен от една цяла дъска и се отваряше на добре смазани панти. По стените му рукна кръв. Заля краката ми, оплиска ръцете ми. Изпищях и се изправих, покрита с кръв. Все още беше топла.
— Жан-Клод!
Бледа ръка се издигна от кръвта, сгърчи се и се удари в стената на ковчега. Лицето на Жан-Клод изплува на повърхността. Моята ръка се пресегна към него. Сърцето му пулсираше в главата ми, само че той беше мъртъв. Беше мъртъв! Ръката му представляваше леден восък. Очите му се отвориха. Мъртвата му длан ме сграбчи.
— Не! — опитах да се освободя. Паднах на колене в изстиващата кръв и изпищях: — Пусни ме!
Той седна. Целият беше покрит с кръв. Бялата му риза бе пропита с нея — направо кървав парцал.
— Не!
Той придърпа ръката ми по-близо до себе си — и мен с нея. С другата се опрях в ковчега. Не исках да го доближавам. Нямаше да го доближа! Вампирът се наведе над дланта ми с отворена уста и изхвръкнали зъби. Сърцето му туптеше срещу сенките като гръмотевица.
— Жан-Клод, не!
Той вдигна очи към мен, точно преди да ме захапе.
— Нямах избор!
От косата му и по лицето капеше кръв, докато физиономията му не се превърна в кървава маска. Зъбите му потънаха в ръката ми. Изпищях и се събудих, седнала права като свещ в леглото.
Звънецът на вратата дрънчеше, та се късаше. Изтърколих се от кревата. Забравих. Зинах. Движех се твърде бързо за побоя, който отнесох снощи. Болеше ме и на места, където просто нямаше как да съм се ударила. Ръцете ми бяха залепнали от засъхнала кръв. Имах чувството, че са сковани от артрит.
Звънецът не спираше да звъни, все едно някой се беше облегнал на него. Който и да беше, благодарна му бях, че ме събуди. Бях спала с една твърде голяма риза.
Нахлузих снощните джинси и вече бях в домашно облекло.
Сложих плюшения пингвин Зигмунд обратно при останалите. Играчките се намираха на малко канапе до отсрещната стена, под прозореца. Пингвини имаше и по пода край него, като пухкава вълна.
Болеше ме да се движа. Чувствах се схваната дори като дишах. Извиках:
— Ида де!
На половината път към вратата ми хрумна, че гостът може и да е някой с не добри намерения. Върнах се обратно в спалнята и си взех пистолета. Бях вдървена и го хванах с мъка. Май трябваше да си измия и превържа ръцете снощи. Е, карай.