— Добре! — тя отпи от кафето си. — Какво искаш от мен в случая?
— Подуши наоколо. Имаш достъп до различни групи. Като «Хора срещу вампирите», «Лига за човешки глас» и тъй нататък. Виж дали някоя може да е замесена в убийствата. Аз не мога да се приближавам до тях… усмихнах се. — В крайна сметка, нали съживителите са сред типовете, които те мразят!
— Да, но ти убиваш вампири!
— Аха, ама вдигам зомбита. Твърде странно за закоравелия фанатик.
— Добре. Ще проверя ХСВ и останалите. Нещо друго?
Обмислих добре и поклатих глава — почти не усетих болка.
— Не се сещам за друго. Просто бъди много внимателна. Не искам да те застраша по начина, по който стана с Кетрин!
— Вината не е била твоя.
— Да бе!
— В случая нямаш вина за нищо.
— Кажи го на Кетрин и годеника й, ако положението се влоши.
— Анита, дявол го взел, тези същества те използват. Те искат да те видят обезкуражена и изплашена, за да могат да те контролират. Ако допуснеш вината да се настани в теб, ще вземат да те убият.
— Е, стига де, Рони, точно това исках да чуя! Ако това е твоята версия за насърчителни слова, предпочитам да пропусна вдъхновяващата реч!
— Не ти трябва насърчаване. Нуждаеш се от хубаво скастряне.
— Благодаря, вече ме кастриха снощи.
— Анита, чуй ме! — Тя се взираше настоятелно в мен, оглеждаше ме изпитателно, сякаш се опитваше да види дали наистина я слушам: — Направила си всичко възможно за Кетрин. Искам да се съсредоточиш върху това да запазиш собствения си живот. Затънала си до гуша във врагове. Не се отвличай с глупости!
Права беше. Стори, каквото можеш и продължи нататък. Кетрин бе в безопасност, поне засега. Най-доброто, което можех да направя.
— Затънала до гуша във врагове, но нагазила само до глезен в приятели.
Рони се ухили.
— Може пък везната да натежи.
Стиснах чашата в превързаните си ръце. Стените й излъчваха топлина.
— Уплашена съм.
— Което доказва, че не си толкова глупава, колкото изглеждаш.
— Леле, покорно благодаря!
— Пак заповядай! — Рони вдигна чашата си за тост. — За Анита Блейк, съживителка, убийца на вампири и добра приятелка. Пази се!
Чукнахме се с чашите.
— Ти също се пази. Точно сега да си ми приятел май не е най-здравословното занятие!
— Че откога това е новина?
За нещастие, беше права.
17
След като Рони си тръгна, разполагах с две възможности: или да си легна отново, нелоша идея, или да се захвана с разрешаването на случая, по който всички толкова ме натискаха да работя. Можех да изкарам и с четири часа сън — поне известно време. Но определено не бих издържала и толкова, ако Обри ми разкъсаше гърлото. Предположих, че е по-добре да се хвана за работа.
Трудно се носи пистолет лятно време в Сейнт Луис. Голям проблем е, все едно дали кобурът е под мишницата или на бедрото. Ако метнеш сако, за да скриеш оръжието, ще се стопиш от горещината. Ако си сложиш пистолета в чантата, ще те убият — всеизвестен факт е, че няма жена, способна да изрови даден предмет от чантата си за по-малко от дванадесет минути.
Окуражаваше ме това, че все още не са стреляли по мен. Но пък бях отвлечена и за малко да ме убият. Не смятах да го допусна отново без хубава схватка. Във фитнеса вдигах петдесет килограма от лежанка — нелош резултат, даже чудесен. Но когато тежиш само петдесет и три кила, това е и сериозен недостатък. Бях готова да се обзаложа, че ще спечеля срещу всеки «лош тип» с моя размер, стига да е човек. Проблемът е, че лошите типове мой размер се броят на пръсти. А вампирите… е, поне докато не започна да вдигам товарни камиони, са класи над мен. Значи ще си взема пистолет.
В крайна сметка се спрях на не особено подходящ за професията вид. Тениската беше огромна, стигаше ми едва ли не до коленете. Направо се ветрееше около мен. Единственото, което спасяваше положението беше, че отпред имаше щампа с пингвини, играещи плажен волейбол заедно с малки пингвинчета, които си строят пясъчни замъци отстрани. Харесвам пингвините. Купих тениската за пижама и не съм възнамерявала да я нося през деня. Но с нея бях в безопасност, поне докато не ме арестуваше модната полиция.
На черните си шорти нанизах колан заради пригодения за поставяне отвътре в панталона кобур. Беше «Ънкъл Майк’с Сайдкик» и много си го обичах, но не ставаше за браунинга. Имам и втори пистолет — за всеки случай и при нужна от дискретност — «Файърстар», спретнат малък деветмилиметров седемзарядник.
Маскарада завършваха бели тенис-чорапки с изящни сини райета, които подхождаха на сините кожени ивици по белите ми маратонки. Така изглеждах и се чувствах на около шестнайсет, тромава тийнейджърка…, но когато се обърнах към огледалото, нямаше и следа от пистолета на колана ми. Тениската се спускаше над и около него и го правеше невидим.