Торсът ми е жилав — хубав, ако щете, мускулеста съм и гледката не е лоша. За нещастие, краката ми са около десет сантиметра по-къси от идеалните за Америка. Никога няма да имам слаби бедра, а и за прасците ми единственото ласкателство е «мускулести». Дрехите подчертаваха краката ми и скриваха всичко друго, но си носех пистолета и нямаше да се разкапя от жега. Компромисът е изкуство на несъвършенството.
Разпятието ми висеше под тениската, но добавих и малка гривна-амулет на лявата си китка: три кръстчета, закачени на сребърна верижка. Белезите ми също се виждаха ясно, но през лятото се старая да се преструвам, че въобще ги няма. Не си представям как ще се облека с дълъг ръкав при четирийсет градуса на сянка и стопроцентова влажност. Ръцете ми ще окапят. Белезите и бездруго не са първото, което се забелязва, ако ходя с голи ръце. Честна дума.
«Съживители» ООД беше на нов адрес едва от три месеца. Срещу нас е разположен кабинет на психолог, който взима не по-малко от сто на час; по-нататък по коридора са настанени пластичен хирург и двама адвокати; един брачен съветник и компания за недвижими имоти. Преди четири години «Съживители» се побираше в една стая над гараж. Бизнесът се разрастваше.
Повечето ни добър късмет се дължеше на Бърт Бон, нашия шеф. Той беше бизнесмен, шоумен, имаше талант да прави пари от нищото; беше пройдоха и винаги на ръба на измамата. Нищо нелегално, но… Повечето хора предпочитат да се смятат за «бели шапки» — добрите момчета. Малцина носят черните шапки и се кефят на това. Сивото е цветът на Бърт. Понякога се чудя дали ако го порежа, ще потече зелено — като от прясно отпечатани пари.
Та той беше превърнал в доходоносен бизнес една необичайна способност, притеснително проклятие или религиозно изживяване като съживяването на мъртъвци. Ние, съживителите, имаме таланта, но Бърт знае как да го издои. Трудно е да се спори с логиката му. Но щях да се постарая.
Тапетите в приемната бяха светлозелени с малки ориенталски заврънтулки, изрисувани в зелено и кафяво. Килимът беше дебел, в приятно зелено, твърде светло за трева, но в сходна отсянка. Навсякъде имаше растения.
Отдясно на вратата растеше Ficus benjium, висок като върба, с малки, кожести зелени листенца. Буквално се виеше около креслото пред саксията му. В отсрещния ъгъл бе настанено второ дърво — високо и право, с копа остри палмови листа на върха — Dracaena marginta. Или поне така пишеше на етикетите, прикрепени към възлестите им стъбла. И двете чудесии опираха в тавана. Във всяко свободно местенце в светлозелената стая бяха натикани и посадени дузини по-малки растения.
Бърт твърди, че пастелнозеленото е успокояващо, а растенията придават домашен уют. Аз смятам, че приемната прилича на мизерна кръстоска между крипта и магазин за цветя.
Мери — нашата дневна секретарка — минава петдесетте. С колко — това си е нейна работа. Косата й е къса и не трепва при вятър. За това има грижата плътният пласт лак. Мери не си пада по естествения вид. Има двата порастнали синове и четири внучета. Когато минах през вратата, ми се усмихна с най-добрата си професионална усмивка.
— С какво мога да… О, Анита, не предполагах, че ще се появиш преди пет!
— Нямаше, но се налага да говоря с Бърт и да си взета някои неща от кабинета.
Мери се намръщи срещу бележника си за срещи… общия ни бележник.
— Е, в момента Джеймисън е в кабинета ти с клиент!
В нашата малка фирма има само три работни помещения. Едното принадлежи на Бърт, а другите две си разменяме според необходимостта. Повечето си работа вършим на полето… тъй де, на гробищата… и на практика кабинетите никога не ни трябват по едно и също време. В действие е същият принцип като съвместното наемане на бунгало.
— Колко ще се бави с клиента?
Мери погледна бележките си.
— Тя е майка, чийто син обмисля да се присъедини към Църквата на вечния живот.
— И какво опитва Джеймисън — да ги убеди или да ги разубеди?
— Анита! — Мери ми се нацупи, но това си е самата истина.
Църквата на вечния живот е вампирска църква. Първата в историята, която може да гарантира вечен живот и го доказва. Никакво чакане. Никакви мистерии. Просто вечност на сребърен поднос. Повечето хора вече не вярват в безсмъртните си души. Не е популярно да се тревожиш за Рая и Ада, и дали си абсолютно добър човек. Тъй че Църквата намира последователи навсякъде. Ако не вярваш, че така ще съсипеш безсмъртната си душа, какво имаш да губиш? Дневната светлина. Храната. Не е кой знае какво.