— И къде ще идеш?
— Ще взема с мен списъка с клиентите, Бърт. Кой тук дава интервюта по радиото? За кого става дума по вестниците? Ти се погрижи това да съм аз, Бърт. Смяташе, че съм най-продаваемата от екипа. Най-безопасна на вид, най-умилителна. Като кученце до езерото. Когато хората се обаждат на «Съживители», кого търсят?
Усмивката му изчезна, зимен лед скова очите му.
— Няма да се справиш без мен!
— Въпросът е ти дали ще се справиш без мен!
— Ще успея.
— Аз също.
Взирахме се един в друг в продължение на доста време. И двамата не искахме да отклоняваме поглед или да мигаме. Бърт се накани да се усмихне, все още втренчен в очите ми. Ъгълчетата на усмивката започнаха да подръпват и моята уста. И двамата се засмяхме едновременно. Край.
— Добре, Анита, никакви вампири повече!
Изправих се.
— Благодаря ти!
— Наистина ли ще напуснеш? — на лицето му се четеше весела откровеност — изкусна, приятна маска.
— Не вярвам в празните заплахи, Бърт. Знаеш добре това.
— Да — съгласи се той. — Знам. Честно, не подозирах, че тази работа ще заплаши живота ти!
— Щеше ли да има разлика?
Той се замисли за момент и се засмя:
— Не, но щях да поискам по-висока такса.
— Продължавай да правиш пари, Бърт. Добър си в това.
— Амин!
Оставих го да се порадва на чека в уединение. Може и да се посмее над него. Парите бяха кървави, нищо лично. Но според мен Бърт не се притесняваше от това. Аз обаче се тревожех.
18
Вратата на кабинета се отвори. Отвътре излезе висока руса жена. Беше между четиридесет-петдесетгодишна и имаше тънко кръстче. Носеше бутиков златист панталон, безръкавна блуза с цвета на яйчена черупка разголваше загорелите й ръце, а диаманти отрупваха както златния й часовник «Ролекс», така и сватбения й пръстен. Камъкът на него сигурно тежеше половин кило. Обзалагам се, че дори не е мигнала, когато Джеймисън й е назовал цената.
Момчето, което следваше мадамата, също беше слабо и русо. Изглеждаше на около петнадесет, но знаех, че трябва да е поне на осемнайсет. Преди пълнолетие няма начин законно да се присъедините към Църквата на вечния живот. Хлапето все още не можеше да употребява законно алкохолни напитки, но можеше да избере смърт и вечен живот. Боже, каква законова глупотевина!
Джеймисън вървеше най-отзад — ухилен и загрижен. Говореше тихо на момчето, докато изпращаше клиентите до вратата.
Извадих визитна картичка от чантата си. Подадох я на жената. Тя погледна първо картичката, после и мен. Погледът й ме обходи от горе до долу. Не остана впечатлена — може би заради тениската.
— Да? — каза.
Чистокръвност. Нужно е в развъждането да е участвала истинска чиста кръв, за да се създаде човек, който само с една дума те кара да се, почувстваш като боклук. Разбира се, това не ме трогна. Не, голямата златна богиня не ме накара да се чувствам малка и гневна. Да, бе.
— Телефонът на тази визитка е на човек, който специализира вампирски култове. Добър е.
— Не искам да промиват мозъка на сина ми.
Успях да се усмихна. Реймънд Фийлдс е моят експерт по вампирски култове и той не промива мозъци. Казва истината, независимо колко е неприятна.
— Господин Фийлдс ще ви разкаже за потенциалната лоша страна на вампиризма — обясних.
— Надявам се, че господин Кларк ни е дал цялата информация, от която имаме нужда.
Демонстративно вдигнах ръка пред лицето й.
— Не съм получила тези белези при игра на ръгби. Моля ви, вземете визитката. Обадете му се — или не му се обаждайте. Както си решите.
Под грима, жената бе леко пребледняла. Очите й малко оцъклени. Взираше се в ръката ми.
— Вампири ли го сториха? — гласът й прозвуча тихо и накъсано, почти човешки.
— Да — отвърнах.
Джеймисън я хвана под ръка.
— Госпожо Франкс, виждам, че вече сте се запознали с нашата щатна убийца на вампири!
Тя го погледна, после отново мен. Внимателно наложената маска започваше да се напуква. Облиза устни.
— Така ли! — възстановяваше се бързо, вече отново звучеше снизходително.
Свих рамене. Какво да кажа? Набутах визитката в увенчаната й с дълги нокти длан, а Джеймисън тактично я взе от нея и я прибра в джоба си. Но жената му позволи. Какво да направя аз? Нищо. Бях опитала. Точка. Край. Взрях се обаче в сина й. Беше толкова невероятно млад…
Спомням си как на осемнайсет се смятах за пораснала. Мислех си, че знам всичко. Бях на около двадесет и една, когато открих, че знам едно голямо нищо. Все още не знам нищо, но поне здравата се напъвам да се науча. Понякога това е най-доброто, на което е способен човек. Може би най-доброто, на което всеки един е способен. Боже, ама съм госпожица Цинична тая заран!