— Парите говорят, колега, дори и на мен!
— Ти не даваш и пукнат петак за печалбата!
— Какво късогледство от моя страна, а?
— Винаги така съм мислил. Не го правиш за пари! — просто твърдение. — Тогава защо?
Не исках Джеймисън да ми се бърка. Той смяташе вампирите за зъбати хора. И те много внимаваха да го държат на чистата, невинна страна. Той никога не си цапаше ръцете, тъй че можеше да си позволи да се преструва или да пренебрегва истината… и дори да лъже сам себе си. Аз пък твърде често си цапам ръцете. Да се полъжа е добър начин да умра.
— Виж, Джеймисън, имаме различно мнение за вампирите, но всичко, което може да убие вампир, може да превърне и хората в кайма. Искам да хвана този маниак, преди той, тя или то да се захванат с това.
Лъжата не беше никак лоша. Беше дори смислена. Джеймисън примигна срещу мен. Дали ще ми повярва или не зависеше от това колко му се иска да ми повярва. Колко силно е желанието му светът да си остане чист и безопасен. Кимна — веднъж, много бавно.
— Смяташ, че може да хванеш нещо, което не е по силите на вампир-повелител?
— Явно те така мислят — отворих вратата и той ме последва навън. Може би щеше да ми задава още въпроси, може би не…, но ме прекъсна един глас.
— Анита, готова ли си да тръгваме?
И двамата се обърнахме и сигурно съм изглеждала не по-малко стресната от Джеймисън. Нямах среща с никого.
Да, но на един от столовете в чакалнята, полупотънал в джунглата от растения, седеше мъж. В първия момент не го познах.
Заресана назад гъста кестенява коса, много привлекателно лице… Черни слънчеви очила скриваха очите му. Извърна глава и разруши илюзията за къса подстрижка. Над яката му се виеше дебела конска опашка. Носеше синьо джинсове яке с вдигната яка. Кървавочервената фанела подчертаваше тена му. Изправи се бавно, усмихна се и си свали очилата.
Беше Филип с многото белези. Не го познах облечен. От едната страна на гърлото му имаше превръзка, почти скрита под яката на якето.
— Трябва да поговорим — каза.
Затворих уста и се постарах да изглеждам достатъчно интелигентна.
— Филип, не очаквах да те видя толкова скоро!
Джеймисън прехвърляше поглед между нас. Мръщеше се. Подозрително. Мари седеше, опряла брадичка на ръцете си и се радваше на представлението.
Тишината беше ужасно неловка. Филип подаде ръка на Джеймисън. Промърморих:
— Джеймисън Кларк, това е Филип… мой приятел! — веднага щом го казах, ми се прииска да не съм. «Приятел» е дума, която жените използват за назоваване на любовниците си. Отдавна е изгубила по-съществения си смисъл.
Джеймисън се усмихна широко:
— Тъй значи, ти си приятел… на Анита! — претърколи думата в устата си и я вкуси от всички страни.
Мери махна възбудено с ръка. Филип забеляза и я озари с ослепителна, разтапяща либидото усмивка. Секретарката ни се изчерви.
— Е, вече трябва да тръгваме. Хайде, Филип! — сграбчих го за ръката и го помъкнах към вратата.
— Радвам се, че се запознахме, Филип! — обади се Джеймисън. — Със сигурност ще спомена за теб на другите, които работят тук. Сигурен съм, че и те ще се радват да се запознаете по някое време!
Колегата ми наистина се наслаждаваше на случката.
— Точно сега сме много заети, Джеймисън! Може би някой друг път!
— Добре де, добре — съгласи се той.
Изпрати ни до вратата и я отвори пред нас. Ухили ни се, докато вървяхме по коридора, хванати ръка за ръка. Ах, да му се не види! Налагаше се малкият хитър пор да си мисли, че имам любовник. Голяма работа. И щеше да каже на всички. Филип ме хвана с ръка през кръста и се наложи да се преборя с желанието да го отблъсна. Преструвахме се, нали така? Усетих как се поколеба, щом докосна с длан пистолета ми.
В коридора срещнахме една от агентките по недвижими имоти. Тя поздрави мен, но се взираше във Филип. Той й се усмихна. Когато я подминахме и се насочихме към асансьора, погледнах през рамо. Естествено, тя зяпаше гърба му, докато се отдалечавахме.
Трябва да призная, че танцьорът имаше хубав гръб. Агентката ме хвана, че я наблюдавам и прибързано отклони очи.
— Защитаваш честта ми, а? — попита Филип. Избутах го встрани и натиснах копчето на асансьора.
— Какво правиш тук?
— Жан-Клод не се прибра снощи. Знаеш ли защо?
— Не съм се «справила» с него, ако за това намекваш.
Вратата се отвори. Филип се облегна на двете крила, придържайки ги с тяло и длан. Усмивката, с която ме озари, бе обещаваща и представляваше коктейл от малко зло и много секс. Нима наистина исках да остана сама в асансьора с него? Вероятно не, но пък бях въоръжена. А той поне доколкото можех да определя, не беше.