Пъхнах се под ръката му, без да се налага да се навеждам. Вратата изсъска зад нас. Бяхме сами. Той се облегна в ъгъла, скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в мен изпод черните си очила.
— Винаги ли правиш така? — попитах.
Лека усмивка.
— Как?
— Позираш.
Филип се стегна за миг, после се отпусна отново.
— Вроден талант ми е!
Поклатих глава:
— Ахъм… — и се взрях в проблясващите номера на етажите.
— Жан-Клод добре ли е?
Погледнах го и не намерих какво да кажа. Асансьорът спря. Излязохме.
— Не ми отговори — напомни Филип тихо.
Въздъхнах. Разказът беше твърде дълъг.
— Почти обед е. Докато хапваме, ще ти разкажа, каквото знам.
Той се ухили.
— Опитваш се да ме бройкаш ли, госпожице Блейк?
Засмях се — не можах да се сдържа:
— Ще ти се!
— Може би — съгласи се той.
— Готиният флиртаджия, това си ти, а?
— На повечето жени им харесва.
— Повече би ми харесало, ако не знаех, че и с деветдесетгодишната ми баба ще флиртуваш по същия начин, както с мен!
Той прикри смеха си с кашлица.
— Нямаш особено високо мнение за мен!
— Много си падам по отсъждането. Това е един от недостатъците ми.
Филип отново се засмя, приятен звук.
— Какво ще кажеш да чуя остатъка от списъка с недостатъците ти, след като ми обясниш къде е Жан-Клод?
— Не мисля, че ще го споделя.
— И защо?
Спрях точно пред стъклената врата, която водеше към улицата.
— Защото те видях снощи. Знам какъв си и знам как си изкарваш раните.
Той протегна ръка и докосна рамото ми.
— Раните ми идват по много различни начини.
Намръщено стрелнах с поглед дланта му и той я дръпна.
— Стига, Филип! Няма да се хвана.
— Може би до края на обяда ще си промениш мнението?
Въздъхнах. Срещала съм хора като Филип и преди хубави мъже, които са свикнали жените да се лигавят около тях. Не се опитваше да ме сваля, просто искаше да призная, че го намирам за привлекателен. Ако не го признаех, щеше да продължава да ме тормози.
— Предавам се, печелиш.
— Какво печеля? — попита той.
— Прекрасен си, даже си великолепен. Ти си един от най-хубавите на вид мъже, които са ми попадали пред очите. От подметките на обувките, по протежение на прилепналите ти джинси и по плоските стегнати гънки на корема, до скулптурната линия на челюстта ти — ти си прекрасен. А сега можем ли да вървим да обядваме и да спрем с глупостите?
Той смъкна надолу слънчевите си очила точно колкото да надникне над горния им ръб. Взираше се в мен поне минута-две, после пак върна очилата на място.
— Ти избираш ресторанта — каза го равно, без подигравка.
Чудех се дали не съм го обидила. Питах се и дали ми пука.
19
На улицата жегата се издигаше като тухлена стена — стена от влажна топлина, която прилепваше за кожата като найлонова торбичка.
— Ще се стопиш с това яке — обадих се.
— Повечето хора се притесняват от белезите.
Измъкнах ръце изпод гънките на тениската и оголих лявата. Белегът сияеше на слънчевата светлина, по-лъскав от останалата кожа.
— Няма да кажа на никого, ако и ти си затваряш устата.
Филип си свали слънчевите очила и се втренчи в мен. Не можех да разгадая изражението му. Знаех само, че нещо се случва зад тези големи кафяви очи. Заговори тихо.
— Това единственият ти белег от ухапване ли е?
— Не — отвърнах.
Дланите му се свиха в юмруци, вратът му се стегна… сякаш го бяха ударили с ток. Тръпката пролази по ръцете и към раменете му, и по протежение на гърба. Раздвижи шия, сякаш за да се отърси. Върна черните очила на място, очите му останаха безизразни. Якето изчезна от гърба му. Белезите по опакото на ръцете му изглеждаха бели на фона на тена. Белегът на ключицата надничаше изпод ръба на фанелата. Имаше хубав врат, дебел, но не прекалено мускулест — ивица гладка, загоряла кожа. Преброих четири ухапвания по безупречната му кожа. И това само от дясната страна. Лявата беше скрита под превръзката.
— Мога пак да си сложа якето — заяви.
Бях го зяпнала.
— Не, просто…
— Какво?
— Ами, не ми влиза в работата.
— Все пак питай.
— Защо правиш това, което правиш?
Филип се усмихна, но усмивката му беше крива и суха:
— Това е извънредно личен въпрос.
— Каза да питам — погледнах какво става от другата страна на улицата. — По принцип ходя в «Мейбъл», но може да ни видят…