— Срам ли те е от мен? — в тона му долових остра като шкурка дрезгавина. Очите му бяха скрити, но мускулите на челюстта му — стегнати.
— Нямах това предвид — отвърнах. — Ти си човекът, дошъл в кабинета ми, преструвайки се на мой «приятел». Ако отидем там, където ме познават, ще трябва да продължим с преструвките.
— Има жени, готови да платят, за да ги съпровождам.
— Знам, видях ги снощи в клуба.
— Вярно е, но все пак е факт, че се срамуваш да ме видят с теб. Заради това — той докосна врата си колебливо и нежно, сякаш бе птичка.
Останах със смътното впечатление, че съм наранила чувствата му. Това не ме притесняваше — не сериозно. Но знаех какво е да си различен. Знаех какво е да представляваш притеснение за хората, които не би трябвало да се притесняват от теб. Аз например не биваше. Не ставаше дума за чувствата на Филип, въпросът беше принципен.
— Да вървим.
— Къде?
— В «Мейбъл».
— Благодаря — каза той.
Възнагради ме с една от ослепителните си усмивки. Ако бях по-малко професионалист, бих се стопила на място. В усмивката имаше намек за зло, много секс…, но иззад това надничаше малко хлапе, несигурно малко хлапе. Това беше то: същността на чара. Няма нищо по-привлекателно от красавец, който не е самоуверен.
Привлича не само жената в нас като цяло, а и майката в частност. Опасна комбинация. За щастие имам имунитет. Определено. Освен това бях видяла представата на Филип за секс. Определено не беше мой тип.
«Мейбъл» е закусвалня, но храната е чудесна и на разумна цена. През седмицата заведението се пръска по шевовете от костюмари и костюмарки, с техните малки куфарчета и жълти папки. В събота е почти празно.
Беатрис ми се усмихна иззад димящата храна. Беше висока и пълна, с кестенява коса и уморено лице. Розовата й униформа не прилягаше добре на раменете и мрежичката за коса правеше лицето й твърде дълго. Но винаги се усмихваше и винаги си говорехме.
— Здравей, Беатрис! — и без да чакам да ме попитат, изплюх камъчето: — Това е Филип!
— Здрасти, Филип! — поздрави го тя.
Спътникът ми я дари с усмивка, също толкова ослепителна, както и онази, насочена към агентката на недвижими имоти. Съдържателката се изчерви, отклони очи и се изкиска. Не знаех, че Беатрис е способна на това. Дали тя забеляза белезите? Дали за нея имаше значение?
Беше твърде горещо за кюфте, но все пак си поръчах. Винаги е сочно, а сосът с кетчуп е пикантен, както ми харесва. Дори си взех десерт, което не правя почти никога. Умирах от глад. Успяхме да платим и да намерим маса, без Филип да флиртува с някоя друга. Голямо постижение.
— Какво стана с Жан-Клод? — попита той.
— Още само минутка! — казах молитвата над храната си. Когато вдигнах очи, той ме зяпаше.
Ядохме и аз му разказах ревизираната версия за снощи. Най-вече му обясних за Жан-Клод и за Николаос, и за наказанието.
Той спря да яде по времето, когато свърших. Взираше се над главата ми и в нищото, доколкото забелязвах.
— Филип?
Той поклати глава и се обърна към мен.
— Тя може да го убие.
— Останах с впечатлението, че просто ще го накаже. Знаеш ли какво го очаква?
Филип кимна и заговори тихо:
— Тя ги затваря в ковчези и използва кръстове, за да ги задържи вътре. Обри изчезна за три месеца. Когато го видях отново, беше какъвто е сега. Луд.
Потръпнах. Дали Жан-Клод щеше да полудее? Взех си вилицата и открих, че съм изгълтала половината от боровинковия пай. Мразя боровинки. По дяволите, веднъж да си взема пай и да се окаже от гадния вид. Какво ми ставаше? Вкусът още бе топъл и гъст в устата ми. Отпих голяма глътка кола, за да го прокарам. Не помогна особено.
— Какво ще правиш сега? — попита Филип.
Избутах встрани недоядения десерт и отворих една от папките. Първата жертва — някой си Морис без фамилно име, живял с жена на име Ребека Майлс. Бяха съжителствали от пет години. «Съжителствам» звучи по-добре от «чукам се».
— Ще говоря с приятелите и любовниците на мъртвите вампири.
— Може и да ги познавам.
Втренчих се във Филип и поспорих със себе си. Не исках да споделям информация с него, защото знаех, че добрият стар Филип е дневните очи и уши на немъртвите. Да, но пък когато говорих с Ребека Майлс в присъствието на полицията, тя не пророни и дума. Нямах време да си проправям просека в гората. Нуждаех се от информация — бързо. Николаос искаше резултати. А когато Николаос иска нещо, най-добре да го получи.
— Ребека Майлс — уточних.
— Познавам я. Беше… собственост на Морис — събеседникът ми сви извинително рамене при този термин, но все пак го употреби. А аз се запитах какво ли има предвид. — Откъде започваме? — попита ме.