Филип седеше толкова далеч от мен, колкото му позволяваше купето. Беше полуизвърнат към прозореца, поне доколкото му позволяваше коланът на седалката. Очите му зад слънчевите очила се взираха навън и встрани. Филип не искаше да говори за случилото се току-що. Откъде знаех ли? Анита чете мисли? Не, просто Анита не е глупачка.
Целият се беше спихнал. Ако не бях наясно, щях да кажа, че изпитва болка. Но, като се замисля, може и така да беше.
Току-що бях употребила насилие спрямо много крехко човешко създание. Не ми беше особено комфортно, но определено беше по-добре, отколкото да я просна в безсъзнание. Не нараних Ребека физически. Защо не вярвах в това? А сега се канех да разпитвам Филип, защото той ми беше подсказал улика. Беше се изтървал. И не можех да го пропусна покрай ушите си.
— Филип? — започнах.
Раменете му се стегнаха, но той продължи да се взира през прозореца.
— Филип, трябва да ми разкажеш за хапка-партитата.
— Може да ме хвърлиш до клуба.
— «Престъпни удоволствия» ли? — попитах. Блестя с остроумие, такава съм си.
Той кимна, все още извърнат встрани.
— Няма ли да си вземеш колата?
— Не шофирам — отвърна. — Моника ме докара до офиса ви.
— Тя знае ли? — незабавно ме обля горещ гняв.
Сега вече той се обърна и се втренчи в мен с безизразно лице и скрити под слънчевите очила очи.
— Защо толкова й се сърдиш? Тя просто те доведе в клуба, нали така.
Свих рамене.
— Защо? — гласът му беше уморен, човешки и нормален.
Не бях реагирала на подигравателния флиртаджия, но тази личност тук беше истинска. А истинските хора заслужават отговори.
— Тя е човек, а предава други хора на нехората — отвърнах.
— По-лошо престъпление ли е от това, че Жан-Клод те избра за своя дясна ръка?
— Жан-Клод е вампир. От вампирите можеш да очакваш предателство.
— Ти — да. Аз — не.
— Ребека Майлс ми прилича на човек, който е бил предаден.
Той трепна.
Страхотно, Анита, направо велико — нека да обидим всички, които срещнем днес. И все пак, казвах истината.
Филии отново се извърна към прозореца и се наложи аз да запълня болезненото мълчание.
— Вампирите не са хора. Тяхната вярност, първо и най-вече, трябва да е насочена към собствения им вид. Това го разбирам. Моника предава своя вид. Тя предаде също и приятел. Това е непростимо!
Танцьорът се обърна да ме погледне. Прииска ми се да мога да видя очите му.
— Значи, ако някой ти е приятел, ще сториш всичко за него?
Обмислих това, докато карах надолу по 70-та източна. Всичко ли? Твърде висок залог. Почти всичко? Да.
— Почти всичко — отвърнах.
— Значи верността и приятелството са много важни за теб?
— Да.
— И понеже вярваш, че Моника е предала и двете ценности, престъплението става по-лошо от всичко, което са сторили вампирите?
Размърдах се на седалката, недоволна от обрата на разговора. Не съм голям специалист по личностен анализ. Знам коя съм и какво правя, и обикновено това ми стига. Не винаги, но през повечето време.
— Не всичко — не вярвам в абсолютната крайност. Но, ако искаш по-късия вариант, да — затова съм ядосана на Моника.
Той кимна, сякаш точно този отговор бе търсил.
— Тя се страхува от теб, знаеше ли?
Усмихнах се и усмивката ми не беше особено мила. Усещах ъгълчетата на устните ми да се извиват нагоре в доста мрачно задоволство.
— Надявам се, че малката кучка се облива в студена пот през цялото време.
— Така е — съгласи се спътникът ми съвсем тихо.
Погледнах го, след това бързо върнах поглед на пътя. Май не одобряваше, че плаша Моника. Разбира се, проблемът си беше негов. Лично аз бях доста доволна от резултата.
Приближавахме завоя за Речния квартал. Филип още не беше отговорил на въпроса ми. Всъщност извънредно сръчно го бе избегнал.
— Разкажи ми за хапка-партитата, Филип!
— Наистина ли си заплашила Моника, че ще й извадиш сърцето?
— Да. Ще ми разказваш ли за партитата или не?
— Наистина ли ще го направиш? Да й извадиш сърцето, имам предвид?
— Отговори на въпроса ми и аз ще отговоря на твоя… — завих и колата стъпи на тесните павирани улички на Речния квартал. Още две пресечки и щяхме да стигнем до «Престъпни удоволствия».
— Казах ти какви са партитата. Спрях да ходя през последните няколко месеца.
Пак го погледнах. Искаше ми се да питам защо. Така и направих.
— И защо?
— По дяволите, задаваш много лични въпроси, знаеш ли?