Усмихнах се. Лутър е единственият, който ме нарича «момиче». За него всички жени са «момиче», а мъжете — «друже».
— Трябва да знам, ако сте чували нещо особено лошо за него — уточних.
— В какво си се напъхала? — поинтересува се той.
— Не мога да ти кажа. Ако можех, щях да споделя, или поне ако мислех, че ще има полза.
Той ме позяпа още малко, цигарата ръсеше пепел на тезгяха. Забърса я отсъстващо с чистата си бяла кърпа.
— Добре, Анита, спечелила си си правото да откажеш този път, но следващия по-добре да споделиш едно-друго!
Усмихнах се:
— Имаш честната ми дума!
Той само поклати глава и извади нова цигара от пакета, който винаги държи под бара. Дръпна си за последно от почти догорелия фас, след това напъха новия между устните си. Допря бляскавото оранжево въгленче на старата цигара срещу девственото бяло връхче и всмукна въздух. Хартията и тютюнът прихванаха, блеснаха в оранжево-червено и той метна старата цигара във вече почти пълния пепелник, който разнасяше със себе си от място на място като плюшено мече.
— Знам, че в клуба имат танцьор, който е хапка. Той върти партитата и е наистина популярен сред определен вид вампири… — Лутър сви рамене — масивно движение, сякаш се бяха разхълцали планини. — Не съм чувал мръсотии за него, освен че е «вързан», и че върти кръга. По дяволите, Анита, и това е достатъчно кофти. Звучи ми като човек, от който е добре да се стои по-надалеч.
— Щях, ако можех… — беше мой ред да свия рамене. — Но не си чувал нищо друго за него?
Той се замисли за момент, посмуквайки новата си цигара.
— Не, нито дума. Не е голям играч в района. Професионална жертва е. Тук долу повече се говори за хищниците, не за овцете! — Лутър се намръщи. — Я чакай малко. Хрумна ми една идея! — Той се замисли много дълбоко за минута-две и после се усмихна широко: — Аха, сетих се една новина за хищник. Вамп, който се нарича Валънтайн и носи маска. Хвали се, че оправил Филипчо за първи път.
— Тъй значи… — проточих.
— Не първия път като хапка, момиче, а най-първия път. Валънтайн твърди, че му е скочил, когато хлапето било малко и му сторил добро. Твърди, че на Филипчо толкова му харесало, че това е причината да е вързан сега.
— Мили Боже! — спомних си кошмарите, реалността и Валънтайн. Какво ли е да си малък, когато ти се случи? Какво би причинило нещо такова на мен?
— Познаваш ли Валънтайн? — поинтересува се Лутър.
Кимнах:
— Аха. Да е казвал на колко точно е бил Филип по времето на атаката?
Барманът поклати глава:
— Не, но се говори, че за него и дванадесетгодишните са твърде стари, освен, ако не става дума за отмъщение. Той наистина много си пада по отмъщенията. Говори се, че ако господарят не го държи за каишката, ще е ужасно опасен.
— Можеш да си заложиш сладкия задник, че е опасен!
— Познаваш го? — не беше точно въпрос.
Погледнах Лутър изпитателно:
— Трябва да знам къде спи Валънтайн през деня!
— Това вече са две сведения за голо нищо. Не ми харесва.
— Той носи маска, защото го полях със светена вода преди около две години. До снощи мислех, че е мъртъв, а и той е мислел същото за мен. Ако може, ще ме убие.
— Ужасно си трудна за убиване, Анита!
— За всяко нещо си има първи път, Лутър, а в случая и един стига.
— Чувал съм поговорката… — той започна да лъска вече чистите чаши. — Не знам. Ако се заговори, че ти издаваме дневните спални, може да стане зле. Нищо чудно да изгорят това място, докато сме още вътре.
— Прав си. Нямам право да питам такова нещо…, но си седях там на високото столче, зяпах го и чаках да ми даде онова, което ми трябва. Рискувай живота си за мен, стари друже, и аз ще сторя същото за теб.
Да-а, бе.
— Ако се закълнеш, че няма да използваш информацията, за да го убиеш, ще ти кажа — реши Лутър.
— Тази клетва ще е лъжа.
— Имаш ли разрешително за убийството му? — поинтересува се той.
— Не е активно, но мога да получа.
— Ще изчакаш ли да го вземеш?
— Не е законно да се убиват вампири без съдебна заповед за екзекуция — заявих.
Лутър ме стрелна с поглед:
— Това не беше въпрос. Ще скочиш ли на спусъка, за да се увериш, че няма да изтървеш жертвата?
— Може и тъй да стане.
Той поклати глава.
— Някой ден ще влезеш в затвора, момиче. Убийството е сериозна работа.
Свих рамене.
— Определено е по-добре, отколкото да ти разкъсат гърлото.
Той примигна и изхъмка. Май не знаеше какво да каже, тъй че продължи да лъска бляскавата чаша отново и отново. Лапите му бяха огромни.