Преди две години Росита, съпругата на Мани, дойде при мен и ме помоли да не застрашавам повече съпруга й. Петдесет и две е сериозна възраст за лов на вампири, каза тя. Какво ще стане с нея и децата? Кой знае защо, аз отнасях цялата вина — като майка, чието любимо дете е напуснало правия път под ръководството на съседските хулиганчета. Тя ме накара да се закълна пред Бога, че никога повече няма да моля Мани да се присъедини към мен на лов. Ако не се беше разплакала, щях да удържа фронта и да откажа. Но сълзите са ужасно нечестно оръжие в боя. Щом човек се разреве, вече не може да се говори с него. Внезапно просто ти се приисква да спре да плаче, да спре да те наранява и да те кара да се чувстваш като най-голямата помийна яма на света. Всичко само за да спрат сълзите!
Рони мълчеше от другата страна на телефонната линия. Накрая заяви:
— Добре, но бъди внимателна!
— Внимателна като девица в сватбената нощ, обещавам!
Тя се засмя:
— Непоправима си!
— Всички ми го казват.
— Пази си гърба!
— Ти също!
— Непременно! — тя затвори. Слушалката избръмча на умряло в ръцете ми.
— Добри новини? — попита Лутър.
— Аха.
«Хора срещу вампирите» си наели отряд убийци. Може би. Но «може би» беше по-добре от онова, с което разполагах преди. Вижте сега, нямам нищо в ръкавите, нищо в джобовете, нямам и представа какво по дяволите правя… Просто се мотая наоколо и се опитвам да намеря следата на убиец, който е повалил двама вампири-повелители. Ако бях на правилната следа, скоро щях да привлека внимание. Което значеше, че някой можеше да се опита да ме убие. Няма ли да е забавно?
Нуждаех се от дрехи, които да показват вампирските ми белези и същевременно да мога да скрия оръжие. Комбинацията не беше лесна.
Наложи се да прекарам следобеда по магазините. Мразя да пазарувам. Смятам това за една от многото необходими злини в живота, като брюкселското зеле и обувките на висок ток. Разбира се, определено се нарежда след това вампири да заплашват живота ми. Но почакайте — можем да идем на пазар сега и вечерта да ни заплашват вампири. Идеалният начин да изкарате събота вечер!
23
Събрах всичките малки торбички в една голяма, за да ми остане свободна ръка за пистолета. Направо е изумително каква хубава мишена става човек, ако жонглира с два комплекта пазарски чанти. Първо трябва да хвърлиш торбите — тоест, хвърляш ги, ако някоя дръжка не се оплете в китката ти — и посягаш към пистолета, вадиш, целиш се, стреляш… По времето, когато се справиш с тази задача, лошият тип те е гръмнал два пъти и си заминава, свирукайки през зъби «Дикси».
Цял следобед се държах направо параноично, нащрек за всички около мен. Дали ме следяха? Онзи човек не ме ли гледаше прекалено дълго? А онази жена дали не носеше шалче на врата, за да крие следите от ухапвания?
Най-сетне излязох от магазина. Вратът и раменете ми вече бяха сковани от болезнен спазъм. Този следобед най-страшното нещо, което видях, бяха цените на дизайнерските облекла.
Когато се упътих към колата си, светът все още бе яркосин и просмукан от жегата. В търговския център е лесно да забравиш хода на времето. Там има климатик, температурата се контролира — отделен свят, където не те докосва нищо истинско. Дисниленд за пазарохолици.
Напъхах торбите си в багажника и погледах как небето притъмнява. Знам какъв е на вкус страхът — оловен балон, увиснал в ямата на вътрешностите ти. Спретнат, тих ужас.
Свих рамене, за да отпусна мускулите си. Повъртях глава, докато вратът ми изпука. Бях по-добре, но все още напрегната. Трябваше ми аспирин. Бях яла в търговския център — нещо, което почти никога не правя. Но щом подуших щандовете с храна, хукнах към тях, примряла от глад.
Пицата имаше вкус на тънък картон, намазан с имитация на доматена паста. Сиренето беше гумено и безвкусно. Мляс, мляс, търговска храна. Да си призная, обичам «Корн дог» на пръчка и бисквитки «Мисис Фийлдс».
Взех парче пица само със сирене, както го обичам, но и една с всичко. Мразя гъби и зелени чушки. На кренвиршите мястото им е в чинията за закуска, не върху цацата. Не знам какво ме притесни повече — че изобщо си поръчах такова чудо или че изядох половината, преди да осъзная какво правя. Нагъвах храна, каквато по принцип мразя. Защо? Още един въпрос без отговор. Защо това ме плашеше?
Съседката ми, госпожа Прингъл, разхождаше кучето си напред-назад по тревата пред блока ни. Паркирах и извадих претъпканата си торба от багажника.
Госпожа Прингъл минава шейсетте, висока е близо метър и осемдесет, и е заслабнала от годините. Избелелите й сини очи надничат бляскави и любопитни иззад сребърните рамки на очилата. Кучето й Кремчо е померански шпиц. Прилича на златно глухарче с котешки крачета.