Госпожа Прингъл ми махна — нямаше как да се измъкна. Усмихнах се и тръгнах към нея. Кремчо се разподскача по мен като че имаше пружинки в малките си лапички. Приличаше на играчка с батерии. Лаят му беше чест и настоятелен, много радостен.
Кремчо знае, че не го обичам, и в извратеното си кучешко мозъче си е наумил да ме спечели на своя страна. Или просто знае, че така ме дразни. Няма значение.
— Анита, ти лошо момиче, защо не ми каза, че си имаш момче? — попита госпожа Прингъл.
Намръщих се:
— Момче ли?
— Приятел — уточни тя.
Нямах ни най-малка представа за какво става дума.
— Какво искате да кажете?
— Мълчи си, щом предпочиташ, но когато една млада дама даде ключовете от апартамента си на мъж, това значи нещо!
Оловният балон в корема ми подскочи метър-два нагоре.
— Да не сте видели някой да влиза в апартамента ми днес? — постарах се много усърдно да запазя изражението и тона си нормални.
— Да, твоят приятен млад господин. Голям хубавец!
Щеше ми се да я попитам как е изглеждал, но ако човекът наистина ми беше гадже и имаше ключ за апартамента, щях да знам. Не можех да питам. Много хубав — дали е бил Филип? Но защо?
— Кога намина той?
— О, около два следобед. Тъкмо излизах да разходя Кремчо, когато се появи.
— Видяхте ли го да си тръгва?
Съседката ме зяпна леко втрещено:
— Не, Анита, нима не е трябвало да влиза в дома ти? Да не би да съм оставила някой крадец да се измъкне?
— Не… — успях да се усмихна и кажи-речи да се разсмея: — Просто не го очаквах днес, това е всичко. Ако видите някой да влиза в апартамента ми, нека си влиза. През следващите няколко дни ще наминават разни приятели.
Госпожа Прингъл присви очи и ръцете й с деликатни кости застинаха. Дори Кремчо седна в тревата, плевейки език срещу мен.
— Анита Блейк — заяви съседката и ми напомни, че е пенсионирана учителка, защото ме заговори с точно този тон: — В какво си се забъркала?
— Всъщност в нищо. Просто досега не съм давала ключовете си на мъж и съм малко неуверена… Всичко ми трепери! — постарах се да си придам най-добрия ококорено-невинен вид. Устоях на нуждата да оцъкля очи, но другото подейства.
Госпожа Прингъл скръсти ръце на корема си. Не мисля, че ми повярва.
— Ако си толкова притеснена от този млад господин, тогава той не е подходящият за теб. Ако беше, нямаше да ти стърже под лъжичката.
Усетих леко облекчение. Беше се хванала.
— Вероятно сте права. Благодаря за съвета. Може дори да го приема! — чувствах се толкова добре, че дори потупах Кремчо по рошавата малка главица.
Докато се отдалечавах, чух милата ми съседка да казва:
— А сега, Кремчо, върши си работата и да се качваме горе!
По всяка вероятност имах нашественик в апартамента за втори път в един и същи ден. Прекосих стихналия коридор и извадих пистолета си. Отвори се някаква врата. Излязоха мъж и две деца. Пъхнах оръжието и дланта си в пазарската торба, като се престорих, че търся нещо. Вслушах се в ехото от стъпките им надолу по стълбите.
Не можех просто да си стоя наготово с пистолета. Някой щеше да извика полиция. Всички се бяха прибрали от работа, похапваха вечеря, четяха вестника, играеха с децата… Америка от предградията бе нащрек и будна. Не може просто да вървиш през нея с изваден пистолет!
Реших да вдигна пазарската торба в лявата си ръка пред мен, докато оръжието и дясната ми ръка още са пъхнати вътре. Ако положението се влошеше, можех да стрелям през торбата. Подминах две врати след апартамента си и изкопах ключовете от чантата. Торбата оставих до стената и прехвърлих пистолета в лявата си ръка. Мога да стрелям и с нея — не така точно, но щеше да свърши работа. Държах оръжието успоредно на бедрото си и се надявах никой да не мине от неправилната страна на коридора и да го види. Коленичих до вратата, стиснала ключовете в дясната си ръка — тихо и този път без да дрънчат. Уча се бързо.
Изпънах пистолета пред себе си и пъхнах ключа. Ключалката щракна. Трепнах и изчаках за шум или нещо друго. Нищо. Прибрах връзката в джоба си и преместих пистолета обратно отдясно. Подавайки «на открито» само китката и част от ръката, завъртях дръжката и бутнах силно.
Вратата се засили назад и се удари в стената, но от вътрешната страна не ме чакаше враг. Не последваха изстрели. Тишина.
Изпънала докрай ръката с пистолета, се свих до касата на вратата и огледах стаята, но срещу мен нямаше никого. Все още обърнатото към входа кресло този път беше празно. Щях да се почувствам направо облекчена да видя Едуард.