По стълбите в другия край на коридора отекнаха стъпки. Трябваше да взема решение. Посегнах назад с лявата си ръка и дръпнах пазарската торба, без да свалям очи от пистолета и жилището. Изпълзях вътре, тикайки торбата пред себе си. Все още присвита на входа, затворих вратата.
Нагревателят на аквариума изщрака, изсъска и аз подскочих. По гърба ми се стичаше пот. Смелата убийца на вампири! Само ако можеха да ме видят… Усещах апартамента празен. Тук нямаше никой друг освен мен, но за всеки случай претърсих килерите и под леглата. Играех си на Мръсния Хари като трясках врати и се прилепях до стените. Чувствах се като глупачка, но щях да изляза далеч по-голяма глупачка, ако се бях доверила на предчувствието, че апартаментът е празен и сгрешах.
На кухненската маса имаше автомат, заедно с две кутии амуниции. Под него беше пъхнат лист машинописна хартия. На него с черни, спретнати букви беше написано: «Анита, имаш двадесет и четири часа».
Зяпнах бележката и я препрочетох. Едуард е бил тук. Дъхът ми секна най-малко за минута. Представях си как съседката си бърбори с него. Ако госпожа Прингъл не се бе хванала на лъжата му и бе показала страх, дали щеше да я убие?
Не знаех. Просто не знаех. Проклятие! Аз бях като чума. Всички около мен попадаха в опасност…, но какво можех да направя?
Когато се съмняваш, поеми си дълбоко дъх и продължавай нататък. Философия, с която съм живяла години наред. Всъщност съм чувала и по-страшни изказвания.
Бележката означаваше, че имам двадесет и четири часа, преди Едуард да дойде за местонахождението на дневната спалня на Николаос. Ако не му го дадях, трябваше да го убия. Може и да не успеех да се справя.
Бях казала на Рони, че сме професионалистки, но ако Едуард бе професионалист, аз ставах за аматьорка. Приятелката ми също.
Въздъхнах тежко-тежко. Трябваше да се обличам за купона. Просто нямаше време да се притеснявам за Едуард. Имах други проблеми тази вечер.
Телефонният ми секретар мигаше и го включих. Първо — гласът на Рони, разказваше ми онова, което вече бе споделила за ХСВ. Очевидно се беше обадила първо тук, преди да ме потърси в бара на Дейв. След това: «Анита, Филип е. Знам къде ще е партито. Вземи ме от „Престъпни удоволствия“ в шест и половина. Чао.»
Машината изщрака, засъска и млъкна. Имах два часа да се облека и да стигна до там. Предостатъчно време. Средният ми рекорд за гримиране е петнадесет минути. Прическата отнема дори по-малко, защото само прокарвам четката през косата си. Presto, в представителен вид съм.
Не нося често грим и когато го правя, винаги имам чувството, че е твърде тъмен или пресилен. Но и винаги получавам комплименти от рода на «Защо не слагаш по-често сенки? Наистина подчертават очите ти!», или любимото ми: «Изглеждаш толкова по-добре с грим!». От всичко казано следва, че без грим си като кандидат за дом за стари моми.
Никога не използвам като част от грима фон дьо тен. Просто не мога да си представя как мацам нишесте по цялото си лице. Притежавам едно шишенце скъп лак за нокти, само че не за ръцете ми, а за чорапогащника. Ако обуя чорапогащник и не го скъсам, значи съм изкарала страхотен ден.
Стоях в спалнята, пред огледалото в цял ръст. Горната част на роклята се нанизваше през главата ми с една тънка презрамка. Гръб нямаше — връзваше се на кръста ми със сладка джувчица. Можех да мина и без джувката, но иначе роклята не беше лоша. Надолу преминаваше в черна пола — цяла, като на вечерна рокля, без цепки. Лепенките с телесен цвят по ръцете ми изобщо не си отиваха с дрехата. Е, какво да се прави. Полата беше обемна и се вихреше при всяко движение. И имаше джобове.
През тези джобове се стигаше до две набедрени кании, пълни със сребърни ножове. Само да пъхна ръка и съм въоръжена. Супер. Потта обаче е сложен проблем, когато носиш кания. Така и не успях да намеря начин да скрия пистолет по мен. Не ми пука колко пъти сте гледали по телевизията жени да носят пистолети в кобур от вътрешната страна на бедрото — на живо е ужасно неудобно. Вървиш като патица с мокра пелена.
Тоалетът се допълваше от чорапогащник и кадифени обувки на висок ток. Оръжията и обувките си бяха мои — всичко друго купих днес.
Другият нов предмет беше сладка черна чантичка с тънка дръжчица, която да провеся на рамо, оставяйки ръцете си свободни. Пъхнах в нея по-малкия пистолет файърстара. Знам, знам, докато изровя оръжието от дълбините на чантата, лошите типове вече ще пируват с плътта ми, но е по-добре, отколкото изобщо да нямаш тапешник.