Надянах си кръста и ми се стори, че среброто подхожда на черната горница. За нещастие се съмнявах, че вампирите ще ме пуснат на партито, помъкнала благословено разпятие. Е, добре де. Ще го оставя в колата заедно с автомата и амунициите.
Едуард мило бе приготвил до масата и кутия. Приех, че е донесъл оръжието в нея. Какво ли е казал на госпожа Прингъл, може би, че ми носи подарък?
В бележката ми бе отпуснал «двадесет и четири часа», но от кога се брояха? Дали щеше да дойде тук призори — рано-рано — да измъкне информацията от мен с мъчения? He-е, Едуард не ми прилича на рано пиле. Бях в безопасност до късния следобед. Вероятно.
24
Намъкнах се в забранената за паркиране зона пред «Престъпни удоволствия». Филип се облягаше на сградата, отпуснал ръце край хълбоците си. Носеше черни кожени панталони. Коленете ми омекнаха при самата мисъл за кожа в тази жега. Ризата му беше черна, мрежеста, така че да демонстрира и белезите, и тена му. Не знам дали от кожата или от мрежата, но ми хрумна определението «евтин». Сякаш беше преминал някаква невидима граница — от флиртаджията към уличника.
Опитах се да си го представя на дванадесет. Не стана. Каквото и да му бяха сторили, ето го, какъвто си беше сега, и с това трябваше да се оправям. Не бях психиатър, който може да си позволи да изпитва жал към бедния човечец. Жалостта е емоция, чрез която лесно те убиват. Единственото по-опасно нещо е сляпата омраза, и, може би, любовта.
Филип се отблъсна от стената и тръгна към колата. Отключих му вратата и той се намести вътре. Миришеше на кожа, скъп одеколон и съвсем слабо на пот.
Потеглихме.
— Доста агресивно костюмче, Филип!
Той се обърна и ме изгледа с безизразно лице и скрити зад слънчевите очила очи — същите бе носил и преди.
Намести се на седалката, подви единия си крак и го облегна на вратата, а другия опъна, подпирайки коляното на таблото.
— Тръгни по Седемдесета западна… — говореше сурово, почти дрезгаво.
Настъпи онзи миг, в който жената остава насаме с мъж и двамата го осъзнават. Двамина насаме — това винаги крие разни възможности. Изпитваш почти болезненото усещане за присъствието на другия. Може да последва притеснение, секс или страх — зависи от мъжа и ситуацията.
Е, ние нямаше да правим секс — можете да се обзаложите. Погледнах Филип и той още бе извърнат към мен, с леко разтворени устни. Беше свалил слънчевите очила. Очите му бяха искрящо-кафяви и много близки. Какво, по дяволите, ставаше?
Намирахме се на магистралата и набирахме скорост. Съсредоточих се върху колите около мен и шофирането, опитвайки се да не забелязвам спътника си. Но усещах тежестта на погледа му върху кожата си. Беше почти топъл.
Филип започна да се плъзга по седалката към мен. Внезапно твърде остро долових звуците на търкаща се в тапицерията кожа. Топъл, животински звук. Той преметна ръка през раменете ми и гърдите му се опряха в мен.
— Какво си мислиш, че правиш, Филип?!
— Какво има? — той дъхна върху шията ми. — Това не е ли достатъчно агресивно за теб?
Засмях се, не можах да се сдържа. Той се вцепени.
— Не исках да те обидя, Филип! Просто не си представях мрежеста ризка и кожа за тази вечер!
Той остана твърде близо до мен, притискаше ме, беше топъл, но гласът му все още бе странен и груб:
— Какво ти харесва тогава?
Погледнах го, но той се намираше твърде близо. Внезапно се оказа, че се взирам в очите му от два пръста разстояние. Близостта му премина през мен като електрически ток. Отново се извърнах към пътя.
— Върни се в твоята половина от колата, Филип!
— Какво ти подклажда — прошепна той в ухото ми — страстите?
Стигаше ми толкова.
— На колко години си бил, когато Валънтайн те е нападнал за първи път?
Той целият подскочи и трескаво се дръпна надалеч.
— Проклета да си! — каза го съвсем сериозно.
— Ще сключим сделка, Филип! Няма нужда да отговаряш на моите въпроси, а аз няма да отговарям на твоите!
Когато заговори, гласът му бе задавен и накъсан:
— Кога си срещала Валънтайн? Ще бъде ли тук тази вечер? Те ми обещаха, че няма да е там! — В гласа му се долавяше ясна следа от паника. Досега не бях попадала на такъв внезапен пристъп на ужас.
Не исках да виждам Филип уплашен. Нищо чудно да започна да го съжалявам, а не можех да си го позволя. Анита Блейк, по-корава от камък, самоуверена, незасегната от плачещи мъже… Да-а, бе!
— Не съм говорила с Валънтайн за теб, Филип, кълна се!
— Тогава как… — той млъкна и аз го погледнах.
Отново си беше сложил очилата. Под тъмните стъкла лицето му беше много напрегнато и неподвижно. Крехко. Донякъде като съсипана картина.