— Аз я доведох тук и аз ще я върна у дома — заяви.
Мадж вдигна вежди.
— Каниш се да се биеш с тях ли? Филип, момчето ми, тя сигурно е сладка хапка, но не си струва да ядосваш големите играчи заради никоя грейка за леглото.
Отлепих се от спътника си, опрях длан на корема й и бутнах, просто, колкото да я накарам да отстъпи. Токчетата нарушаваха равновесието й и Мадж едва не падна.
— Нека си изясним нещо — заявих. — Не съм мебел, да не говорим за грейка!
Филии се обади:
— Анита…
— Оле, оле, таралежката имала бодли! Откъде я намери, Филип? — поинтересува се Мадж.
Ако има нещо, което мразя особено много, това е да ми се надсмиват, когато съм ядосана. Пристъпих към нея и тя ми се усмихна изотгоре.
— Не знаеше ли — казах, — че когато се усмихваш, ти се образуват дълбоки бръчки от двете страни на устата? Минаваш четиридесетте, нали?
Тя си пое дълбоко и стреснато дъх… и даде заден ход.
— Ти, малка кучко!
— Никога вече не ме смятай за част от обзавеждането, Мадж, скъпа!
Рошел се смееше беззвучно, а пищният й балкон се люлееше като тъмнокафяво желе. Харви си сложи каменната маска. Според мен, ако си беше позволил да се усмихне, Мадж щеше да го нарани. Очите му сияеха ярко, но не забелязах и следа от усмивка.
По-навътре в коридора се отвори и затвори врата. В стаята влезе странна жена. Беше около петдесетте или може би караше тежки четиридесет. Пълното й лице бе обградено от бухнала руса коса. Дори скъпото русо излиза от бутилчицата. По пълните й ръце блестяха пръстени — с истински камъни. Дълго черно неглиже се влачеше по пода, допълнено от отворен дантелен халат. Черното на неглижето смекчаваше фигурата й, но не достатъчно. Беше с наднормено тегло и нямаше как да го скрие. Изглеждаше като член на Родителската асоциация, като водач на момичетата-скаути, като сладкарка… като нечия майка. Но ето ти я застанала на прага и втренчена във Филип.
Тя изписка тихо и се затича срещу него. Успях да се дръпна от пътя преди да ме смаже в тарапаната. Филип имаше време само колкото да се стегне, преди тя да метне сериозното си тегло в обятията му. За миг мислех, че ще го килне назад по гръб на пода и ще падне отгоре му, но с прав гръб и напрегнати крака той успя да удържи и двама им.
Силният Филип, способен да вдигне на ръце твърде тежка нимфоманка.
Харви се обади:
— Това е Кристъл!
Кристъл целуваше гърдите на спътника ми, малките й тлъсти ръчички се опитваха да му извадят ризата от панталоните, тъй че да се докопат до голата му плът. Беше като малко, весело и разгонено пале.
Филип се опитваше да я обезкуражи без особен успех. Погледна ме настоятелно. И аз си спомних какво беше казал — че е спрял да ходи на такива партита. Дали точно заради това? Кристъл и подобните й? Мадж с острите нокти? Бях го насилила да ме довлече тук, но по този начин го бях накарала да доведе и себе си.
Ако го погледнете от тази страна, присъствието му тук бе по моя вина. Проклета да съм, бях му длъжница.
Потупах жената по бузата — лекичко. Тя примигна срещу мен и ме накара да се почудя дали не е късогледа.
— Кристъл — казах, усмихвайки се възможно най-ангелски, — Кристъл, не искам да проявявам грубост, но опипваш моя приятел!
Тя направо остана с отворена уста, а светлите й очи се оцъклиха.
— Приятел — изписука тя, — та никой не води приятели на парти!
— Е, аз съм нова на партитата. Още не познавам правилата. Там откъдето идвам обаче, другите жени не лигавят приятелите на дадена мацка. Поне почакай да обърна гръб, а?
Долната устна на Кристъл потрепери. Очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Аз бях любезна, даже мила, а тя се канеше да се разплаче. Какво правеше тук, с тези хора?
Мадж дойде, прегърна Кристъл и я отведе встрани. Издаваше успокоителни звуци и потупваше черната коприна по раменете й.
Рошел се обади:
— Много студено! — и се отдалечи в посока бюфета с напитки, поставен до стената.
Харви също си тръгна, следвайки Мадж и Кристъл, без дори да погледне назад.
Човек ще рече, че бях ритнала кученце. Филип изпъшка и седна на дивана. Сплете пръсти и пъхна ръце между коленете си. Седнах до него и придърпах полата си между краката.
— Не мисля, че ще издържа — прошепна той.
Докоснах го. Трепереше — постоянен тремор, който изобщо не ми хареса. Не бях осъзнала какво ще му коства да дойде тази вечер, но вече започвах да разбирам.
— Можем да си идем — казах.
Той се обърна полекичка и ме зяпна.
— Какво имаш предвид?
— Точно това — че можем да си тръгнем.