Плетената лента на ръката му беше като пръстен от тъмнина. Мацнах кръв край мънистата, напипвайки с пръсти мека четчица пера, вплетени във връвта. Гри-гри се нуждаеше от кръв — усещах го…, но не козя кръв. Свих рамене. После щях да умувам над личната магия на Закари.
Той намаза лицето ми с кръв. Само с връхчетата на пръстите, сякаш се боеше да ме докосне. Усещах треперенето на ръката ми, докато боядисваше бузата. Кръвта по гърдата ми беше като студена мокрота. Сърдечна кръв.
Закари отвори буркана с домашно вареното мазило. Имаше блед, белезникав цвят с искрици зелена светлина в него. Бляскавите искрици бяха гробищна пръст.
Натрих мазилото върху кървавите петна. Кожата ми го попи.
Закари нанесе мазнината по лицето ми. Беше восъчна и плътна. Надушвах боровата миризма на розмарин за памет, канела и карамфил за запазване, градински чай за мъдрост и някаква остра билка, може би мащерка, за да спои всичко заедно. Според мен канелата беше прекалено много. Нощта внезапно доби ухание на ябълков пай.
Заедно отидохме да намажем кръв и мазило по надгробната плоча. Името представляваше само меки драски в мрамора. Проследих ги с връхчетата на пръстите си. Естел Хюит. Родена 18… починала 1866. Под датата и името имаше и още нещо, но вече се бе изтрило и не можеше да се разчете. Коя е била тя? Досега не бях вдигала зомби, за което да не знам нищо. Не винаги е добра идея, но пък цялата тази история беше далеч от добрите идеи.
Закари стоеше в подножието на гроба. Аз останах при камъка. Чувствах невидимата връв, опъната между него и мен. Започнахме да пеем заедно, нямаше нужда от въпроси.
— Чуй ни, Естел Хюит! Викаме те от гроба! Викаме те с кръв, магия и стомана. Вдигни се, Естел, ела при нас, ела при нас!
Погледът на Закари срещна моя и аз усетих подръпване по невидимата връзка, която ни свързваше. Той беше много силен. Защо не е успял да я вдигне сам?
— Естел, Естел, ела при нас! Събуди се, Естел, вдигни се и ела при нас! — викахме името й с повишаващи се гласове.
Земята потръпна. Козелът се килна настрани, щом пръстта изригна и във въздуха се размаха ръка. Втора ръка посегна към нищото и пръстта започна да повръща мъртвата жена навън.
Тогава — едва тогава — осъзнах, че греша за причината, поради която не бе успял да я вдигне сам. Вече знаех къде съм го виждала преди. Бях присъствала на погребението му. Имаше толкова малко съживители, че ако някой от тях умреше, непременно отиваш и точка. Професионална чест. Бях погледнала ъгловатото му лице, напудрено и гримирано. Някой се беше справил зле с грима му — помня, че мислех само за това през цялото време.
Зомбито почти бе излязло. Седна задъхана, краката й още бяха приковани в пръстта.
Ние със Закари се взирахме един в друг над гроба. Можех само да го зяпам като идиотка. Той беше мъртъв, но не беше зомби, нито друга твар, за която бях чувала. Бях готова да заложа живота си, че е човек и вероятно точно това бях сторила.
Плетеното въженце на ръката му. Заклинанието, което не беше доволно от кръвта на козела. Дали чрез него оставаше «жив»?
Бях чувала слухове за гри-гри, които могат да измамят смъртта. Слухове, легенди, приказки… Но пък може и да бяха истина.
Естел Хюит е била красавица навремето, но след сто години в гроба хората губят доста. Кожата й беше грозно сиво-белезникава, восъчна и почти безизразна, с някак фалшив вид. Бели ръкавици скриваха ръцете, нацапани с гробищна пръст. Роклята й беше бяла и с дантели. Обзалагам се, че е била сватбена рокля. Мили Боже!
Черната коса бе стегната на кок над главата й, отделни кичури висяха край почти скелетоподобното лице. Всички кости стърчаха, сякаш кожата бе глина, налепена над рамка. Очите й бяха диви, тъмни и се виждаше твърде много от бялото им. Но поне не бяха изсъхнали като спаружени ябълки. Това го мразя.
Естел седеше до гроба си и се опитваше да си събере мислите. Щеше да отнеме доста време. Дори наскоро умрелите се нуждаят от няколко минути за ориентация. А сто години са ужасно много време, прекарано в обятията на смъртта.
Заобиколих гроба, като внимавах да не изляза от кръга. Закари гледаше как приближавам, без да каже и дума. Не бе успял да вдигне трупа, защото самият той беше труп. Наскоро мъртвите все още му бяха по силите, но не и отдавна мъртвите. Смъртта да вика мъртъвците от гроба — в това има нещо ужасно неправилно.
Взирах се в него, а той опипваше ножа. Знаех тайната му. А Николаос? А някой друг? Е, да — онзи, който бе изработил това гри-гри знаеше, но кой друг? Стиснах кожата около разреза на ръката ми. Протегнах кървавите си пръсти към гри-грито.