Закари ме сграбчи за китката с ококорени очи. Дъхът му се ускоряваше.
— Не ти!
— Тогава кой?
— Хора, които няма да липсват на никой.
Зомбито, което вдигнахме, помръдна сред пукот на фусти и кринолин. Започваше да пълзи към нас.
— Трябваше да ги оставя да те убият — казах.
Тогава той се усмихна.
— Можеш ли да убиеш мъртвите?
Освободих китката си с рязко дръпване.
— Правя го през цялото време!
Зомбито драскаше по краката ми. Все едно забиваше тресчици в мен.
— Нахрани я сам, кучи сине!
Той й подаде китката си. Зомбито я сграбчи, тромаво и страстно. Подуши кожата му, но го пусна недокоснат.
— Не мисля, че мога да я нахраня, Анита!
Не, разбира се — за затварянето на ритуала трябваше прясна, свежа кръв. Закари беше мъртъв. Вече не ставаше за целта. Но аз…
— Проклет да си, Закари, проклет да си!
Той само ме зяпаше.
Зомбито издаваше тихи мяукащи звуци дълбоко от гърлото си. Мили Боже! Подадох й кървящата си лява ръка. Пръстите-пръчки се забиха в кожата ми. Устата й се затвори над раната, засмука ме. Преборих се с желанието да се дръпна. Бях сключила сделката и бях избрала ритуала. Нямах избор. Взирах се в Закари, докато тварта се хранеше с кръвта ми. Нашето зомби, съвместна операция. Проклятие.
— Колцина си убил, за да се поддържаш жив? — попитах го.
— Не ти трябва да знаеш.
— Колцина са?
— Предостатъчно — отвърна той.
Стегнах се, вдигнах ръка и за малко да повдигна и зомбито на крака. Тя изплака — тих звук, като на новородено котенце. Освободих се толкова внезапно, че жената падна заднешком. Кръв капеше по кокалестата й брадичка. Зъбите й бяха боядисани в червено. Не можех да я погледна — нито за миг.
Закари отбеляза:
— Кръгът е отворен. Зомбито е твое.
За миг помислих, че говори на мен — после си спомних за вампирите. Те се бяха свили в мрака, толкова тихи и неподвижни, че ги бях забравила. Аз бях единственото живо същество в цялото проклето гробище. Трябваше да се махна оттук.
Взех си обувките и излязох от кръга. Вампирите ми направиха път. Тереза ме спря и блокира пътя ми.
— Защо му даде да пие от кръвта ти? Зомбитата не правят така.
Поклатих глава. Защо ли ми се струваше, че е по-лесно да обясня, отколкото да се карам с нея?
— Ритуалът вече бе тръгнал наопаки. Не можехме да започнем отново без някаква жертва. Така че се предложих в ролята на жертвен козел.
Тя ме зяпна.
— Жертвен козел ли?
— Беше най-доброто, което можех да сторя, Тереза. А сега се махни от пътя ми!
Бях уморена и ми се гадеше. Трябваше да се разкарам оттук — веднага. Може би тя го усети в гласа ми. Може би бързаше твърде много да се добере до зомбито, за да се занимава с мен. Не знам, но отстъпи встрани. Изчезна, все едно я бе отнесъл вятърът. Нека си играят техните номера със съзнанието. Аз си отивам вкъщи.
Иззад мен се чух тих писък. Нисък, задавен звук, сякаш гласът още не бе свикнал с говореното. Продължих да вървя. Зомбито изпищя — човешките спомени още съществуваха, достатъчно, за да се страхува. Чух пищен смях, леко ехо от смеха на Жан-Клод. Къде си, Жан-Клод?
Погледнах през рамо. Вампирите затваряха кръга. Зомбито се люлееше от една страна на друга, опитвайки се да избяга. Но нямаше къде да отиде.
Препънах се през изкривената порта. Вятърът най-сетне се бе спуснал в ниското. Нов писък отекна иззад живия плет. Затичах се и повече не погледнах назад.
29
Подхлъзнах се на мократа трева. Чорапогащниците не са правени за тичане. Седях си, задъхана и се стараех да не мисля. Бях вдигнала зомби, за да спася друго човешко същество, което не беше човек. Сега зомбито, което събудих, бе измъчвано от вампири. По дяволите. А нощта дори не бе преполовена. Прошепнах:
— Какво следва сега?
Отвърна ми лек като музика глас:
— Здравей, съживителке! Май си прекарваш пълноценно нощта!
Николаос стоеше в сенките на дърветата. Придружаваше я Уили Макой — стоеше малко встрани, не точно до нея, като бодигард или слуга. Прислуга, предполагам.
— Струваш ми се възбудена. Какъв е проблемът всъщност? — Гласът й се надигна като песен на камбанки. Опасното малко момиченце се беше завърнало.
— Закари вдигна зомбито. Не можеш да използваш това като извинение за убийството му! — Засмях се, но смехът ми отзвуча откъслечно и дрезгаво. Той вече беше мъртъв. Не мисля, че тя знаеше. Вампирката не можеше да чете мисли, можеше само да изстъргва истината от съзнанието. Обзалагам се, че не й бе хрумвало да попита: «Ти жив ли си, Закари, или си ходещ труп?». Засмях се и смехът май не можеше да спре.