— Анита, добре ли си? — гласът на Уили си беше такъв, какъвто и приживе.
Кимнах, опитвайки се да се овладея.
— Добре съм!
— Не виждам нищо смешно в случая, съживителке! — Детското гласче се разтваряше, като спускаща се маска. — Ти помогна на Закари да вдигне зомбито! — каза го така, сякаш ме обвиняваше.
— Да.
Чух някакво движение в тревата. Стъпките на Уили и нищо повече. Вдигнах очи и видях Николаос да се движи към мен, безшумна като котка. Усмихваше се — сладка, безобидна, фотомодел, красиво дете. Не. Лицето й беше твърде дълго. Перфектната детска плитка вече не беше идеална. Колкото повече приближаваше, толкова повече дефекти забелязвах. Дали я виждах такава, каквато бе в действителност? Дали?
— Зяпаш ме, съживителке! — Тя се засмя, високо и налудничаво, като звънчета при буря. — Сякаш си видяла призрак! — Коленичи, приглаждайки панталона си на коленете, сякаш носеше пола. — Призрак ли видя, съживителке? Дали видя нещо, което те е уплашило? Или нещо друго? — Лицето й се намираше само на една ръка от мен.
Сдържах дъха си, забила пръсти в земята. Страхът ме обливаше като леден душ. Личицето й беше толкова приятно, усмихнато, окуражаващо. Наистина й трябваше трапчинка в комплект с всичко това.
Заговорих дрезгаво, наложи се да се окашлям:
— Аз вдигнах зомбито. Не искам да го нараняват.
— Но това е само зомби, съживителке! Те нямат истинско съзнание.
Само се взирах в слабото, сладко лице. Боях се да сваля очи от нея, както и да я гледам в очите. Гърдите ми се свиха от желанието да побегна.
— Било е човешко същество. Не искам да я мъчат!
— Няма да я наранят много. Малките ми вампири ще останат разочаровани. Смъртта не може да нахрани мъртвите.
— Гулите могат. Те се хранят с мъртъвци.
— Да, но какво е гулът, съживителке? Наистина ли е мъртвец?
— Да.
— Аз мъртва ли съм? — попита вампирката.
— Да.
— Сигурна ли си? — имаше малък белег до горната устна. Сигурно го бе получила преди смъртта си.
— Сигурна съм — отвърнах.
Тогава тя се разсмя — звук, който да извика усмивката на лицето ти и песен в сърцето. Стомахът ми подскочи при този звук. Надали щях да мога да се радвам на филмите на Шърли Темпъл отсега нататък.
— Не мисля, че си сигурна в това. — Николаос се изправи с едно плавно движение. Хиляда години упражнения водят до съвършенство.
— Искам зомбито да почива в мир сега, още тази нощ — заявих.
— Не си в положение да искаш каквото и да е — гласът й прозвуча студен и много възрастен. Децата не знаят как да ти остържат кожата с гласа си.
— Аз го вдигнах. И не искам да го мъчат.
— Толкова ли е зле?
Какво можех да кажа?
— Моля!
Тя се втренчи в мен:
— Защо е толкова важно за теб?
Не мислех, че бих могла да й обясня.
— Просто е важно.
— Колко важно? — поинтересува се тя.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Какво си готова да понесеш заради твоето зомби?
Страхът се утаи в студена буца в дъното на вътрешностите ми.
— Не знам какво имаш предвид.
— О, знаеш! — възрази Николаос.
Изправих се, не че това ми беше от помощ. Всъщност бях по-висока от нея. Тя беше дребничка — изящно дете-фея. Чудесно.
— Та какво точно искаш?
— Не го прави, Анита! — Уили стоеше встрани от нас, сякаш се боеше да се приближи прекалено. Беше по-умен в смъртта, отколкото като жив.
— Тихо, Уили! — тя го каза с нормален глас, нито викаше, нито го заплаши. Но Уили млъкна незабавно, като добре обучено куче.
Може би вампирката долови погледа ми. Все едно, каза:
— Наказах Уили задето не успя да те наеме онзи път.
— Наказа ли го?
— Филип, предполагам, ти е разказал за методите ни?
Кимнах:
— Ковчега с кръстовете.
Тя се усмихна — ослепително и весело. Сенките превърнаха усмивката й в гримаса.
— Уили много се боеше, че ще го оставя там месеци наред, та дори и години.
— Вампирите не могат да умрат от глад. Това ми е ясно… — а безгласно добавих наум: «Кучка такава!» След определено ниво на ужаса просто се ядосвам. Гневът има приятен вкус.
— Миришеш на прясна кръв. Нека те вкуся и ще се погрижим за безопасността на зомбито ти.
— Вкусването ухапване ли значи? — поинтересувах се.
Тя се засмя, сладко и разкъсващо сърцето. Кучка.
— Да, човеко, ухапване значи! — и внезапно се озова до мен. Отскочих без да се замисля. Николаос пак се засмя. — Виждам, че Филип ме е изпреварил!
За миг не можах да разбера какво има предвид, след това вдигнах ръка и напипах ухапването на врата ми. Внезапно ми стана неловко, сякаш ме бе хванала гола.