— Запали двигателя, аз ще ни прикривам!
— Не мога да карам — обади се той.
Бях забравила.
— По дяволите!
— Дай на мен! — Уили взе ключовете и аз го оставих.
Един от вампирите тичаше към нас, съскаше и размахваше ръце. Може би искаше да ни уплаши, може би и да ни нарани. Стигаше ми толкова за тази нощ. Щракнах предпазителя, заредих и стрелях в земята пред краката му.
Той се поколеба и за малко да се препъне.
— Куршумите не могат да ме наранят, човече!
Под дърветата долавях и друго движение. Не знаех дали са приятели или врагове, не че имаше особена разлика впрочем. Вампирът продължаваше да напредва. Районът беше жилищен. Куршумите изминават големи разстояния, преди да улучат нещо. Не можех да си позволя риска.
Вдигнах ръка, прицелих се и стрелях. Улучих го в корема. Той отскочи и сякаш се спихна около раната. На лицето му се изписа изненада.
— Куршуми в сребърна риза, зъбатко!
Уили тръгна към колата. Филип се колебаеше дали да ми помогне, или да го последва.
— Тръгвай, Филип! Сега!
Вторият вампир се опитваше да заобиколи в гръб.
— Спри на място! — наредих. Вампирът застина. — Ако някой мръдне, ще му вкарам куршум в мозъка!
— Няма да ни убие — заяви вторият вампир.
— Не но и няма да ти подобри особено състоянието!
Човекът с тоягата тръгна напред.
— Недей! — посъветвах го.
Колата запали. Не посмях да се озърна. Отстъпих заднешком, с надеждата да не се препъна на проклетите високи токчета. Ако паднех, щяха да ме оглозгат. Ако ме нападнеха, някой щеше да пострада.
— Хайде, Анита, качвай се! — обади се Филип, облегнат на вратата откъм пътника.
— Прибирай се! — той го стори и аз се пъхнах на седалката. Човекът се затича. — Карай!
Уили метна чакъл с колелата и аз треснах вратата. Наистина, тази нощ не ми се щеше да убивам никого. Човекът заслони лице от чакъла, когато се стрелнахме по алеята.
Колата подскачаше ужасно и за малко да се блъсне в дърво.
— Карай по-бавно, в безопасност сме! — обадих се.
Уили поотпусна газта. Ухили ми се:
— Успяхме!
— Аха! — върнах му усмивката, но не бях толкова самоуверена.
От раната на лицето на Филип течеше равномерна струйка кръв. Той изрази на глас мислите ми:
— В безопасност, но докога? — звучеше така уморен, както се чувствах и аз.
Потупах го по ръката.
— Всичко ще бъде наред, Филип!
Той ме погледна. Изглеждаше състарен и изтощен.
— Не вярваш в това повече от мен. Какво да кажа? Прав беше.
30
Щракнах предпазителя на пистолета и си сложих колана. Филип се отпусна на седалката, разперил дългите си крака от двете страни на таблото. Беше затворил очи.
— Накъде? — попита Уили.
Хубав въпрос. Исках да се прибера и да поспя, но…
— Първо трябва да зашием Филип.
— В болница ли искаш да го закараш?
— Добре съм — обади се танцьорът с дрезгав и странен глас.
— Не, не си добре.
Той отвори очи и се обърна да ме погледне. Кръвта бе потекла и по врата му — тъмен, лъскав ручей, който сияеше на отблясъците от уличните лампи.
— Снощи пострада доста повече! — заяви той.
Отклоних поглед и се втренчих през прозореца. Не знаех какво да кажа.
— Сега съм добре.
— И аз ще се оправя.
Пак го погледнах. Взираше се в мен. Не можах да разчета изражението му, а ми се искаше.
— За какво си мислиш, Филип?
Той се извърна право напред. По лицето му танцуваха светлини и сенки.
— За това, че се опънах на господарката. Направих го! Направих го! — Най-сетне в гласа му се усети яростна топлина. Яростна гордост.
— Беше много смело — съгласих се.
— Нали?
Усмихнах се и кимнах:
— Да.
— Не ми се ще да ви прекъсвам, но тря’а да знам накъде да карам т’ва чудо — обади се Уили.
— Хвърли ме в «Престъпни удоволствия» — реши Филип.
— Трябва да те види лекар.
— Ще се погрижат за мен в клуба.
— Сигурен ли си?
Той кимна, след това простена и се извърна към мен:
— Нали искаше да знаеш кой ми дава заповеди? Николаос. Права беше. Още онзи път. Тя искаше да те съблазня… — усмихна се. Заради кръвта усмивката му не се получи добре. — Предполагам, че не свърших работа.
— Филип… — промърморих.
— Не, всичко е наред. Ти беше права за мен. Болен съм. Нищо чудно, че не ме искаш.