Николаос. Дали щеше да ме остави жива, ако разреша случая? Не знаех.
Едуард щеше да ме навести утре вечер. Или трябваше да му издам господарката, или щеше да си резне парче от мен за спомен. Доколкото го познавах, щеше да си избере по-болезнена процедура. Дали просто да му подхвърля вампирката? Да му кажа онова, което иска да знае? А ако той не успееше да я убие, тя щеше да дойде да ме вземе… Нещо, което ми се щеше да избегна повече от почти всичко — Николаос да тръгне по петите ми.
Избърсах се, прокарах четката през косата си и потърсих нещо за ядене. Опитах да се самоубедя, че съм твърде уморена за храна. Стомахът не ми повярва.
Докато се просна в леглото, мина четири. Кръстът висеше на врата ми. Пистолетът кротуваше в кобура зад таблата на кревата. И, просто от чиста параноя, пъхнах нож между матрака и пружините. Не бих могла да го извадя навреме, но… Е, човек никога не знае.
Отново сънувах Жан-Клод. Седеше на масата и похапваше къпини.
— Вампирите не ядат твърда храна — заявих аз.
— Точно така! — той се усмихна и избута купата с плодове към мен.
— Мразя къпини! — възпротивих се.
— Винаги съм ги обожавал. Не съм ги вкусвал от векове!
На лицето му бе изписан копнеж.
Взех купата. Беше прохладна, почти студена. Къпините бяха окъпани в кръв. Изтървах съда и плодовете се разпиляха — бавно, пръскайки кръв по масата, и то повече, отколкото имаше вътре. Кръвта прокапа през покривката и на пода.
Жан-Клод ме зяпаше през окървавения плот. Думите му ме достигнаха като топъл вятър.
— Николаос ще убие и двама ни. Трябва да ударим първи, ma petite!
— Какво дрънкаш за «нас»?
Той подложи шепи под рукналата кръв и ми подаде длани, сякаш бяха купа. Кръвта се стичаше между пръстите му.
— Пий! Така ще станеш силна!
Събудих се, втренчена в мрака.
— Проклет да си, Жан-Клод! — прошепнах. — Какво си ми сторил?
Тъмната, празна стая не съдържаше отговора. Благодаря на Господ за малките услуги. Часовникът показваше шест и нещо заранта. Обърнах се и се пъхнах отново под завивките. Съскането на климатика не заглушаваше звука от пуснатата от някой от съседите вода. Включих радиото. Концерт на Моцарт в ми-бемол изпълни тъмната стая. Всъщност музиката бе твърде енергична, за да се спи на нея, но исках някакъв шум. По мой избор.
Не знам дали причината бе в Моцарт, или в умората ми. Все едно, заспах отново. Ако съм сънувала, не помня нищо.
32
В съня ми се вряза вой. Звучеше като аларма на кола, ужасно силно. Цапардосах с длан копчетата на часовника. За щастие, той млъкна. С полузатворени очи примигнах срещу циферблата. Девет сутринта. По дяволите. Бях забравила да изключа събуждането. Имах време да се облека и да ида на църква. Не ми се ставаше. Не исках да ходя на църква. Господ щеше да ми прости поне този път, нали?
Разбира се, нуждаех се от цялата помощ, която можех да получа в момента. Може би дори щеше да ме сполети откровение и всичко да си дойде по местата. Не се смейте — случвало ми се е преди. Божествената помощ не е нещо, на което разчитам, но от време на време мисля по-добре в църквата.
Когато светът е пълен с вампири и зли типове, а свещеният кръст може да е единственото, което те дели от смъртта, това поставя църквата в различна светлина. Тъй да се каже.
Изпълзях от леглото и застенах. Телефонът звънна. Седнах на ръба, изчаквайки секретарят да поеме разговора. Така и стана.
— Анита, обажда се сержант Стор. Поредното вампирско убийство.
Вдигнах слушалката.
— Здрасти, Долф!
— Добре. Радвам се, че те хванах преди църква!
— Още един мъртъв вампир ли?
— Ъхъмх.
— Също като предишните? — поинтересувах се.
— Май е така. Требе да дойдеш да метнеш едно око.
Кимнах, осъзнах, че той не ме вижда и отвърнах:
— Естествено, кога?
— Веднага.
Въздъхнах. Толкова по въпроса за църквата. Нямаше начин ченгетата да задържат тялото до обед или по-късно, само заради горките ми черни очи.
— Дай ми местоположението. Чакай, нека си взема работеща химикалка! — държах бележник до леглото, но химикалката бе изсъхнала неусетно. — Добре, давай!
Намираше се само на една пресечка от «Цирка на Прокълнатите».
— Това е на границата на Квартала. Нито едно от другите убийства не е било толкова далеч от Крайбрежната.
— Вярно — съгласи се Долф.
— Какво друго е различно в случая?
— Ще видиш като дойдеш. Господин Информация.
— Добре, пристигам до половин час.