Преглътнах с усилие. Не бях повръщала пред жертва на убийство вече месеци наред. Изправих се и се поотдалечих от тялото.
Нима това е било направено от човешко същество? Вероятно не. По дяволите. Ако е бил човек, тогава много усърдно се е старал да изглежда другояче. Все едно какво показваше повърхностният оглед, съдебният лекар винаги намираше следи от нож по тялото. Въпросът беше дали са нанесени преди или след смъртта? Бил ли е човек, който се опитва да изглежда като чудовище или чудовище, което се опитва да прилича на човек?
— Къде е главата? — попитах.
— Сигурна ли си, че си добре?
Погледнах Пери. Дали бях пребледняла?
— Ще се оправя!
Аз, голямата и корава убийца на вампири, няма да повръщам при вида на отрязани глави. Да, бе.
Детективът вдигна вежди, но беше твърде учтив, за да задълбава в темата. Преведе ме на около три метра нататък по алеята. Някой бе метнал пластмасов чувал върху главата. Второ, по-малко езерце кръв се процеждаше изпод найлона.
Пери се наведе и стисна покривалото.
— Готова ли си?
Кимнах — не се решавах да заговоря. Той вдигна найлона, сякаш бе завеса, за да разкрие онова, което лежеше до алеята.
Бледото лице бе обградено от дълга, черна коса, сплъстена и лепкава от кръвта. Лице, навремето привлекателно, но вече не. Мускулите бяха отпуснати, почти като на кукла и чертите бяха също толкова нереални. Очите ми го виждаха, но на мозъка му трябваха няколко секунди да го осъзнае…
— По дяволите!
— Какво има?
Изправих се и отстъпих назад, за да се върна на улицата. Пери дойде при мен.
— Добре ли си?
Погледнах към найлона и зловещата малка буца под него. Добре ли съм? Хубав въпрос. Можех да идентифицирам този труп.
Беше Тереза.
33
Пристигнах в кабинета на Рони няколко минути преди единадесет. Поспрях с ръка на дръжката. Не можех да се отърся от образа на главата на Тереза, търкулната на алеята. Вампирката беше жестока и вероятно бе убила стотици хора. Защо тогава я съжалявах? От глупост, предполагам. Поех си дълбоко дъх и бутнах вратата навътре.
В кабинета на Рони прозорците изобилстват. Светлината се лее от две страни — юг и запад. Което означава, че следобед помещението е като слънчева батерия. Никакъв климатик не може да надмогне толкова слънчева светлина.
През бляскавите прозорци се вижда Кварталът. Ако решиш да надникнеш.
Рони ми махна от почти заслепяващото сияние в стаята.
В креслото от другата страна на бюрото седеше крехка на вид жена. Беше азиатка с лъскавочерна коса, фризирана внимателно назад. На облегалката на креслото бе грижливо сгънато пищно пурпурно сако, което подхождаше на ръчно ушитата й блуза. Лъскава и лавандулово-лилава, тя на свой ред привличаше вниманието към наклонените нагоре очи и леките лавандулови сенки на клепачите и по веждите. Глезените на посетителката бяха скръстени, ръцете — отпуснати в скута. Изглеждаше тъй свежа в блузата си, дори и под смазващото слънце. В първия момент присъствието й ме хвана неподготвена — да я видя просто така, след всичките тези години. Най-сетне затворих зяпналата си уста и тръгнах напред с протегната ръка:
— Бевърли, мина толкова време!
Тя изящно се изправи и се ръкувахме, дланта й бе хладна.
— Три години!
«Точност» — тази дума, стига да опише Бевърли.
— Познавате ли се? — попита Рони. Обърнах се към нея.
— Бев не спомена ли, че ме познава?
Приятелката ми поклати глава. Взрях се в гостенката й:
— Защо не си казала на Рони?
— Не сметнах за необходимо. — Бев трябваше да вирне брадичка, за да ме погледне в очите. Не са много хората, на които се налага да го правят. Достатъчно рядко е, та винаги да го смятам за странно усещане, сякаш трябва да се наведа, за да бъдат очите ни на едно ниво.
— Някой ще ми каже ли откъде се познавате вие двете? — поинтересува се Рони.
Тя пристъпи между нас, за да седне зад бюрото си. Наклони леко назад стола на шарнирите му, скръсти ръце на корема си и зачака. Сивите й очи, меки като котешка козина, се взираха в мен.
— Нещо против да й разкажа, Бев?
Гостенката беше седнала отново — плавно и подобаващо за дама. Бевърли излъчва истинско достолепие и винаги ме е впечатлявала като дама, в най-добрия смисъл на думата.
— Ако смяташ за необходимо, не възразявам — заяви тя.
Не бе точно въодушевяващото «хайде, давай!», но щеше да свърши работа. Пльоснах се на другото кресло, болезнено наясно, че съм по джинси и маратонки. До Бев изглеждах като зле облечено дете. Усещането ме прободе само за миг и след това изчезна. Не забравяйте — никой не може да ви накара да се чувствате нисшестоящи, ако не го искате. Казала го е Елинър Рузвелт. Това е мото, според което се опитвам да живея. През повечето време успявам.