— Носите най-малко първия белег, госпожице Блейк. Някой господар ви е докоснал. Кой?
Издишах продължително. Дори не бях осъзнала, че сдържам дъха си.
— Дълга история.
— Вярвам ви! — Той внезапно отново се озова до вратата, сякаш изобщо не бе помръдвал. По дяволите, беше много добър!
— Наел си човек да избива извратените вампири — отбелязах.
— Не — отвърна Малкълм. — Не съм.
Винаги е притеснително, когато човек изглежда толкова дяволски спокоен, а си насочил пистолет към него.
— Наел си убиец.
Малкълм сви рамене. Усмихна се.
— Нали не очаквате от мен друго, освен да отричам, а?
— Мисля, че не! — какво пък, все пак си струваше да попитам. — Дали вие, или вашата църква сте свързани по някакъв начин с вампирските убийства?
Той почти се засмя. Не го виня. Никой нормален човек не би казал просто така «Да!», но понякога се учиш да отгатваш нещата по начина, по който го отричат. Наборът от лъжи е почти толкова полезен, колкото и истината.
— Не, госпожице Блейк!
— Наел си убиец — заявих утвърдително.
Усмивката изчезна от лицето му като по магия. Взираше се в мен, а присъствието му изпращаше паячета на експедиция по гърба ми.
— Госпожице Блейк, смятам, че ви е време да си тръгнете!
— Днес един човек се опита да ме убие.
— Надали нося вина за това.
— Имаше следа от ухапване на вампир на врата си.
Отново искрица в очите. Притеснение? Може би.
— Причакваше ме пред църквата. Наложи се да го убия на стъпалата! — малка лъжа, но не исках да забърквам Рони още по-дълбоко.
Сега вече Малкълм се мръщеше, а в стаята леко лъхаше на гняв, досущ като че ли въздухът се нагорещяваше.
— Не знаех за това, госпожице Блейк, но ще проверя случая!
Сведох пистолета си, но не го прибрах. Има граница на времето, през което можеш да държиш някого на прицел. Ако врагът не се плаши и не се кани да ти стори зло, а ти пък не възнамеряваш да стреляш, накрая изпадаш в доста глупаво положение.
— Не бъди твърде суров с Брус. Той не понася добре насилието.
Малкълм се изправи и подръпна сакото си. Нервен тик? О, майко. Бях улучила слабото му място.
— Ще проверя случая, госпожице Блейк! Ако е бил член на църквата ни, значи ви дължим сериозно извинение!
Взирах се в него близо минута. Какво да отговоря? Благодаря? Това не ми се стори подходящо.
— Знам, че си наел убиец, Малкълм! Не е особено добра реклама за църквата ти. Мисля, че стоиш зад вампирските убийства. Ръцете ти може и да не са оцапани с кръв, но е сторено с твое одобрение.
— Моля ви, вървете си, госпожице Блейк! — той решително ми отвори вратата.
Излязох навън, все още стиснала пистолета.
— Разбира се, ще си ида, но няма да си отида!
Малкълм се взря надолу към мен, вече разгневен не на шега.
— Знаете ли какво означава да ви бележи вампир-повелител?
Замислих се за миг — не бях сигурна как да му отговоря. Най-добре беше да кажа истината.
— Не!
Той се усмихна — гримаса толкова студена, че да ти смрази сърцето.
— Ще научите, госпожице Блейк. Ако ви дойде твърде много, не забравяйте, че църквата ни е тук, за да помага! — вампирът хлопна вратата под носа ми.
Взрях се в нея. Прошепнах:
— И какво би трябвало да значи това?
Никой не ми отговори.
Прибрах пистолета и открих вратата с табелка «Изход». Отворих я. Църквата бе слабо осветена — може би от свещи. В нощния въздух се разнасяха песнопения. Не различих думите. Мелодията беше на «Събирайки снопите». Долових една фраза: «Ще живеем завинаги, никога повече няма да умрем».
Забързах към колата си и се постарах да не слушам песента. Имаше нещо страховито във всички онези гласове, които се възнасяха към небето, възпявайки… какво? Самите себе си? Вечната младост? Кръвта? Кое? Още един въпрос, за който нямах никакъв отговор.
Едуард беше моят убиец. Въпросът беше дали мога да го насъскам срещу Николаос? Дали мога да хвърля на чудовищата един човек, пък дори и ако е, за да се спася? Поредният въпрос, за който не разполагах с отговор. Преди два дни бих отрекла такава възможност. Сега… просто не знаех.
36
Не исках да се връщам в апартамента си. Тази вечер Едуард щеше да намине. Трябваше да му кажа къде спи Николаос денем, иначе щеше да ми измъкне сведението насила. Сложна работа. А сега го смятах и за убиеца, който търсех. Още по-сложно.
Най-доброто, за което се сетих, беше да го избягвам. Нямаше да го мотая вечно, но може би щеше да ме сполети вдъхновение и да се сетя как да оправя нещата. Добре де, надали имаше особено голям шанс за такова нещо, но надеждата умира последна.