— Не беше достатъчно силен…
Изгубих равновесие и се наложи да се подпра на съсипаните му гърди. Отскочих назад, изпънала пред себе си окървавените си длани.
Филии затвори очи и се облегна на стената. Адамовата му ябълка заподскача, докато преглъщаше. На гърлото му имаше две пресни ухапвания. Щяха да му източат кръвта до капка, ако някой от вампирите не се увлечеше прекомерно преди това.
Наведе глава и се опита да ме погледне, но косата му падаше и в двете очи. Избърсах кръвта в панталоните си и се върнах да застана почти на пръсти до него. Отметнах кичура от очите му — неуспешно. Започваше да ме ядосва. Прокарах пръсти през косата му, докато не си остана встрани от лицето. Беше по-мека, отколкото изглеждаше и бе затоплена от горещината на тялото му.
Филип почти ми се усмихна. Гласът му пресекваше, когато прошепна:
— Допреди няколко месеца щях да си плащам за това!
Зяпнах го, после осъзнах, че се опитва да се пошегува. Боже. Голяма буца заседна в гърлото ми.
Бърчард се обади:
— Време е да тръгваш!
Взирах се в очите на танцьора — съвършено кафяви, — а огънят на факлите се отразяваше в тях като в черни огледала.
— Няма да те оставя тук, Филип!
Той стрелна с поглед мъжа на стълбите, после отново се извърна към мен. Страхът му придаваше вид на детинска безпомощност.
— До скоро виждане! — каза ми.
Отдръпнах се назад.
— Можеш да разчиташ на това!
— Не е умно да я караш да чака! — обади се Бърчард.
Вероятно беше прав. Двамата с Филип се гледахме още няколко секунди. Сънната му артерия подскачаше под кожата, сякаш се опитваше да избяга. Гърлото ме болеше — не можех да дишам. Светлината на факлите замъгли зрението ми. Обърнах се встрани и тръгнах към стълбите. Ние, яките като желязо убийци на вампири, не плачем. Или поне не публично. Или поне не и когато можем да се сдържим.
Бърчард ми отвори вратата. Погледнах през рамо към Филип и му махнах като идиотка. Той ме проследи как си отивам, очите му внезапно заизглеждаха ужасно големи — като на дете, което гледа как родителят му напуска стаята, преди да е прогонил всички чудовища.
Налагаше се да го оставя така — сам и безпомощен. Господ да ми е на помощ.
38
Николаос седеше на гравирания си дървен стол, с увиснали над земята крачета. Очарователно.
Обри подпираше стената, облизвайки устни с език обираше от тях последните капчици кръв. Валънтайн бе застинал съвсем неподвижно до него и ме зяпаше.
Уинтър спря до мен. Пазачът на затворничката.
Бърчард отиде да застане до Николаос и положи длан на облегалката на креслото й.
— Е, какво, съживителке, свършиха ли ти шегите? — попита Николаос. Все още говореше като възрастна. Все едно притежаваше два гласа и можеше да ги сменя с едно натискане на бутона.
Поклатих глава. Не бях в настроение за шегички.
— Успяхме ли да пречупим духа ти? Да ти изкараме дъха?
Взирах се във вампирката. Гневът ме люлееше като вълна от горещина.
— Какво искаш, Николаос?
— О, така е много по-добре! — гласът й се издигаше и спадаше, с детински кикот в края на всяка дума. Сигурно никога повече нямаше да харесвам деца.
— Жан-Клод би трябвало да слабее в ковчега си. Да умира от глад, но вместо това е силен и добре нахранен. Как е възможно това?
Нямах ни най-малка представа, ето защо си замълчах. Може би въпросът бе риторичен? Не беше.
— Отговори ми, А-н-и-т-а! — Вампирката проточи името ми, отхапвайки всяка буква.
— Не знам.
— Напротив, знаеш!
Не знаех, но тя нямаше да ми повярва.
— Защо нараняваш Филип?
— Трябваше да си научи урока след снощи.
— Защото ти се възпротиви? — поинтересувах се.
— Да — отвърна тя. — Защото ми се противопостави… надигна се от креслото и защъпука към мен. Завъртя се лекичко, за да завихри бялата рокля около себе си. Връхлетя ме зловещо, с усмивка. — И защото съм ти ядосана. Измъчвам любовника ти и така мога и да не измъчвам теб. А и вероятно тази демонстрация ще ти даде свеж стимул, за да откриеш убиеца на вампири! — Хубавичкото й личице бе извърнато нагоре към мен, светлите й очи сияеха от веселие. Беше много добра.
Преглътнах с усилие и зададох въпроса, който се очакваше от мен.
— Защо си ми ядосана?
Детето-вампир леко наклони глава. Ако не бяха пръските кръв, жестът щеше да е миловиден.