— Дали е възможно да не знаеш? — тя се извърна към Бърчард. — Как мислиш, приятелю? Нима е в неведение?
Той изпъна рамене и отвърна:
— Струва ми се, че е възможно.
— О, Жан-Клод е бил много лошо момче! Да дари втория белег на нищо неподозиращ смъртен!
Застинах неподвижна. Спомних си сините, огнени очи на стълбите и гласа на Жан-Клод в главата ми. Добре де, подозирах го и преди, но все още не разбирах какво означава това.
— Какъв е пък този втори белег?
Вампирката облиза устни, нежно като котенце.
— Да я просветим ли, Бърчард? Да й кажем ли каквото знаем?
— Ако тя наистина не е наясно, господарке, значи е наложително да й обясним! — отвърна той.
— Да — съгласи се Николаос и се понесе обратно към креслото си. — Бърчард, кажи й на колко си години!
— Навърших шестстотин и три.
Вгледах се в гладкото му лице и поклатих глава.
— Но ти си човек, не вампир!
— Беше ми даден четвъртият белег и ще живея толкова дълго, колкото господарката ми има нужда!
— Не, Жан-Клод не би ми причинил такова нещо! — възразих.
Николаос лекичко разтвори ръце.
— Притисках го извънредно силно. Знаех за първия белег, с който те е излекувал. Предполагам, че отчаяно е търсил път за спасение.
Спомних си ехото от гласа му в главата си: «Съжалявам. Нямам избор!». По дяволите, винаги има избор!
— Всяка нощ го сънувам! Това какво означава?
— Той се свързва с теб, съживителке. След третия белег ще разполагате с по-пряка съзнателна връзка.
Поклатих глава.
— Не!
— Какво «не», съживителке? Не на третия знак или не, не ни вярваш? — поинтересува се вампирката.
— Не искам да бъда слуга никому!
— Случайно да се храниш по-обилно от обикновено? Въпросът беше толкова странен, че просто останах втрещена близо минута, после си спомних.
— Да. Важно ли е?
Николаос се намръщи.
— Той изсмуква енергия от теб, Анита. Храни се чрез тялото ти. Досега трябваше да е отслабнал, но ти го поддържаш силен.
— Не съм имала такова намерение.
— Вярвам ти — съгласи се вампирката. — Снощи, когато осъзнах какво е сторил, направо излязох от кожата си от яд. Затова прибрах любовника ти.
— Моля те, повярвай, че не ми е любовник!
— Тогава защо рискува да си навлече гнева ми, за да те спаси снощи? От приятелство? От любезност? Не мисля така!
Добре, нека си вярва, в каквото си иска. Само да се измъкнем оттук живи, което е целта. Нищо друго няма значение.
— Какво можем да сторим ние с Филип, за да се извиним?
— О, каква любезност, това ми харесва! — Николаос положи длан на кръста на Бърчард — привичен жест, като потупването на куче. — Да й покажем ли какво я очаква?
Цялото му тяло се напрегна, сякаш през него премина електрически ток.
— Ако господарката ми пожелае…
— Желая! — отвърна тя.
Бърчард коленичи пред нея, лицето му бе приблизително на нивото на гърдите й. Николаос погледна към мен над главата му.
— Това — обясни тя, — е четвъртият белег!
Посегна към малките перлени копчета, които украсяваха предницата на бялата рокля. Широко я разтвори и оголи малките си гърди. Бяха детски гърдички — мънички и полуоформени. Прокара пръст покрай лявата. Кожата се разцепи като земя под плуг и по гърдите и корема й покапа червена кървава струйка.
Не виждах лицето на Бърчард, който се наведе напред. Плъзна ръце около кръста на вампирката. Зарови лице между гърдите й. Тя се напрегна и изви гръб. В тихата стая се разнесе едва доловимо смучене.
Отклоних очи, мъчех се да гледам където и да е, но не и към тях, сякаш ги бях хванала да правят секс, но не можех да си тръгна. Валънтайн ме зяпаше. Отвърнах на погледа му. Той ми свали въображаема шапка и оголи зъби. Не му обърнах внимание.
Бърчард седеше до креслото, полуоблегнат на него. Лицето му беше отпуснато и зачервено, гръдният му кош подскачаше при всяко дълбоко вдишване. Избърса кръвта от устата си с трепереща ръка. Николаос бе съвсем неподвижна, с отметната глава и затворени очи. Вероятно в крайна сметка сексът не беше толкова лоша аналогия.
Все още замижала и отпусната назад, вампирката заговори с дрезгав глас:
— Твоят приятел Уили е затворен в ковчега. Стана му жал за Филип. Налага се да го излекуваме от тези инстинкти!
Тя вдигна отсъстващо глава — очите й блестяха, направо сияеха, сякаш имаха своя собствена светлина.
— Днес виждаш ли белега ми?
Поклатих глава. Тя беше прекрасно дете, съвършено и идеално. Никакви недостатъци.
— Пак изглеждаш перфектно. Защо?
— Защото влагам допълнителна енергия в маската. Наложи се да поработя по въпроса… — гласът й бе нисък и топъл, набираше горещина като гръмотевична буря, която е още далеч.