Космите по врата ми настръхнаха. Готвеше се нещо лошо.
— Жан-Клод си има последователи, Анита! Ако го убия, ще го превърнат в светец. Но ако им го покажа слаб и безсилен, те просто ще се отцепят и ще последват мен — или пък ще се разпилеят…
Николаос се изправи. Роклята й отново бе закопчана догоре. Белоснежната й коса се люлееше, сякаш я лъхаше ветрец, но не усещах такъв.
— Ще съсипя нещо, на което Жан-Клод е дал защитата си!
Колко бързо бих могла да докопам ножа на глезена си? И каква полза щях да имам от него?
— Ще докажа на всички, че Жан-Клод не може да защити никого. Аз съм господарка на всичко.
Егоцентрична кучка. Преди да сторя каквото и да е, Уинтър ме сграбчи за ръката. Бях твърде погълната да следя вампирите, за да обърна внимание на хората.
— Давайте! — нареди Николаос. — Убийте го!
Обри и Валънтайн се отлепиха от стената и се поклониха. След това изчезнаха, сякаш са се изпарили. Извърнах се към господарката на града.
Тя се усмихна.
— Да, замъглих ума ти и ти не ги видя да си отиват!
— И къде ги изпрати? — стомахът ми бе свит. Мисля, че вече знаех отговора.
— Жан-Клод е дал на Филип защитата си, значи той трябва да умре.
— Не!
Николаос се усмихна:
— О, да!
В коридора отекна писък. Мъжки писък. Писъкът на Филип.
— Не!
За малко да падна на колене, само хватката на Уинтър ме спря да не се срутя на пода. Престорих се, че припадам и увиснах на ръката му. Той ме пусна. Сграбчих ножа в канията на глезена си. Двамата бяхме близо до коридора и далеч от Николаос и нейния слуга. Може би достатъчно далеч.
Уинтър се взираше в господарката си, сякаш чакаше нареждания, а аз се надигнах от земята и забих ножа в слабините му. Острието потъна дълбоко и кръвта плисна, щом измъкнах оръжието и се втурнах към коридора.
Преди първият порив на вятъра да полази по гърба ми, стигнах до вратата на килията. Не обърнах глава. Отворих.
Филип висеше на веригите си. По гърдите му течеше кръв в яркочервен поток. Изливаше се на пода като река.
Пред очите ми притъмня. Не виждах нищо, само чувах писъците на Филип някъде отдалеч.
39
Когато се събудих си бях в къщи. Завита в леглото си сякаш нищо не се бе случвало. Едуард стоеше срещу мен в любимото си кресло и ме гледаше. Погледът му беше странен, почти човешки. Помъчих се да стана от леглото, но се строполих на пода.
Когато заговорих, гласът ми прозвуча почти нормално, без следа от хленч.
— Мразя, когато съм безпомощна! Мразя!
— Ти си една от най-малко безпомощните личности, които познавам — заяви Едуард. Отново коленичи до мен, преметна дясната ми ръка през раменете си и стисна здраво китката ми. С другата си ръка ме прегърна през кръста. Разликата в ръста ни правеше малко тромави, но все пак той успя да ми внуши илюзията, че сама стигам до леглото.
Плюшените пингвини се облягаха на стената. Едуард не обели и дума за тях. Ако не ги спомене той, и аз няма да ги спомена. Кой знае, може пък Смъртта да спи с плюшено мече? Надали.
Тежките завеси все още бяха спуснати, потапяйки стаята във вечен здрач.
— Почивай! Аз ще съм на пост и ще се погрижа нито едно чудовище да не се промъкне до теб!
Повярвах на Едуард.
Той донесе бялото кресло от дневната и седна с гръб към стената на спалнята, близо до вратата. Беше си надянал отново нараменния кобур, за да е пистолетът под ръка. Бе донесъл от колата и спортен сак. Разкопча го и извади нещо, наподобяващо миниатюрна картечница. Не знаех особено много за картечниците и се сещах само за една марка автомати — «Узи».
— Що за чудо е това? — попитах.
— Мини-узи…
Брех, какво чудо — оказах се права! Едуард зареди пълнителя и ми показа как става, къде е предпазителят… всички важни места, все едно е нова кола. Настани се в креслото с картечничката в скута си.
Клепачите ми упорито се затваряха, но казах:
— Гледай да не гръмнеш някой от съседите ми, става ли?
Според мен Смъртта се усмихна.
— Ще се постарая.
Кимнах.
— Ти ли си убиецът на вампирите?
Сега вече Едуард се усмихна, широко и очарователно:
— Заспивай, Анита!
Бях на ръба на съня, когато гласът му ме призова отново, тих и далечен:
— Къде е дневното убежище на Николаос?
Отворих очи и се опитах да се фокусирам върху него. Все още седеше неподвижно в креслото.
— Уморена съм, Едуард, не затъпяла!
Смехът му кипна около мен, докато потъвах в бездната на съня.