40
Жан-Клод седеше на гравирания трон. Усмихваше ми се и протегна дългопръстата си ръка. Каза ми:
— Ела!
Носех дълга, бяла рокля с дантели по нея. Никога досега не се бях сънувала в подобни дрехи. Погледнах нагоре към Жан-Клод. Явно той избираше облеклото, не аз. Страх заседна в гърлото ми. Заявих:
— Сънят е мой!
Той протегна и двете си ръце и повтори:
— Ела!
И аз отидох при него. Роклята шумолеше и стържеше по камъните, постоянен натрапчив шум. Лазеше ми по нервите. Внезапно се озовах пред вампира. Той придърпа ръцете ми към дантелите, които красяха предницата на ризата му и насила ме накара да напълня шепи с тях.
После сви длани върху моите и ги стисна здраво. Накрая разкъса ризата си с помощта на моите собствени ръце.
Гърдите му бяха гладки и бледи, а черните косъмчета по средата образуваха къдрава линия. Космите се сгъстяваха по стегнатия му стомах, невероятно черни на фона на белия му корем. Белегът от изгаряне беше твърд, лъскав и не на място на фона на съвършеното му тяло.
Жан-Клод ме хвана за брадичката с едната си ръка и вдигна лицето ми нагоре. С другата си ръка докосна гърдите си, точно под дясното зърно. По бледата кожа блесна кръв, която потече надолу в ярка пурпурна линийка.
Опитах се да се дръпна, но пръстите му се забиха в челюстта ми като менгеме. Извиках:
— Не!
Ударих го с лявата си ръка. Той ме хвана за китката и ме удържа. Използвах дясната ръка да се подпра на пода и да бутам с колене. Той ме стискаше за челюстта и ръката като набучена на карфица пеперуда. Можеш да се движиш, но не можеш да се измъкнеш. Смъкнах се до седнало положение, като го накарах да се навежда все по-ниско и по-ниско към земята. Свали ме.
Ритнах го с цялата си сила. И двата ми крака се удариха в коляното му. Вампирите могат да изпитват болка. Жан-Клод пусна брадичката ми толкова внезапно, че паднах по гръб. Той сграбчи и двете ми ръце и ме изправи на крака, приковавайки тялото ми от двете страни с крака. Седеше в креслото, управлявайки с колене краката ми и оковал с пръсти ръцете ми, все едно с верига.
Висок, звънък смях изпълни стаята. Николаос стоеше отстрани и ни наблюдаваше. Смехът й отекна в стаята, нараствайки все повече и повече, като полудяла музика.
Жан-Клод прехвърли и двете ми китки в едната си ръка — нямаше с какво да го спра. Със свободната си ръка ме погали по бузата, проследявайки линията на шията ми. Сви пръсти в основата на черепа и започна да стиска.
— Жан-Клод, моля те, не прави това!
Той притискаше лицето ми все по-близо и по-близо до раната на гърдите си. Борех се, но пръстите му се впиваха в главата ми — като част от мен.
— НЕ!
Смехът на Николаос премина в думи:
— Ако изтриеш грима, отдолу всички си приличаме, съживителке!
Изпищях:
— Жан-Клод!
Гласът му се спусна като кадифе, топъл и тъмен, плъзгаше се през мислите ми.
— Кръв от кръвта ми, плът от плътта ми, две съзнания в едно тяло, две души, сплетени в една… — за една кратка, ярка секунда го видях и го почувствах. Цяла вечност с Жан-Клод. Докосването му… завинаги. Устните му. Кръвта му.
Примигнах и успях да изтръгна звук от гърлото си, когато устните ми вече почти докосваха раната на гърдите му. Можех да се пресегна и да я близна.
— Жан-Клод, не! Жан-Клод! — пищях. — Боже, помогни ми!
И това го извиках.
Мрак — и някой ме разтърсва за рамото. Дори не се замислих. Инстинктите ми влязоха в действие. Пистолетът от таблата се озова в ръката ми, прицелен от упор.
Нечия ръка притисна китката ми под възглавницата, обръщайки пистолета към стената и нечие тяло ме прикова.
— Анита, Анита! Едуард е! Погледни ме!
Примигнах срещу Едуард, който държеше ръцете ми. Дишането му леко се беше ускорило.
Погледнах пистолета в ръката си, после пак партньора си. Все още ме държеше здраво. Предполагам, че няма защо да го виня.
— Добре ли си? — попита той.
Кимнах.
— Кажи нещо, Анита!
— Имах кошмар — обясних.
Едуард поклати глава:
— Леле, леле… — и полека ме пусна.
Пъхнах пистолета обратно в кобура му.
— Кой е Жан-Клод? — поинтересува се наемният убиец.
— Защо?
— Викаше името му.
Прокарах длан по челото си — потта ми беше лепкава. С пот бяха просмукани и дрехите, в които спях. Кошмарите започваха да ми лазят по нервите.
— Колко е часът? — В стаята беше твърде тъмно, сякаш слънцето беше залязло. Стомахът ме присви. Ако наближаваше здрач, Кетрин не би имала никакъв шанс.
— Не се шашкай — просто се заоблачи. Имаш още поне четири часа до залеза.