— Да не би току-що да прие работа за вдигане на мъртвец за тази вечер?
— Полагане на мъртвец в гроба всъщност, но — да.
— Дали вдигането на мъртъвци ти го взема?
— Кое? — не го разбрах.
Той сви рамене:
— Енергия, издържливост, сила…
— Понякога.
— Ами тази работа? Тя ще ти вземе ли енергия?
Усмихнах се.
— Да.
Едуард поклати глава:
— Не можеш да си позволиш да си изтощена, Анита!
— Няма да съм изтощена — отвърнах. Поех си дълбоко дъх и се опитах да измисля как да обясня на партньора си ситуацията. — Томас Дженсен загубил дъщеря си преди двайсет години. Преди седем накара да я вдигнат като зомби.
— Е, и?
— Тя се е самоубила. По онова време никой не знаеше причината. Едва по-късно научихме, че господин Дженсен малтретирал сексуално дъщеря си и именно заради това тя е посегнала на себе си.
— И той я е върнал от мъртвите… — Едуард се намръщи. — Нали не искаш да кажеш, че…
Размахах ръце, сякаш можех да изтрия твърде живия образ пред очите си.
— Не, не, нищо такова. Човекът почувствал угризения и я събуди, за да й каже, че съжалява.
— И?
— Тя не пожелала да му прости.
Наемният убиец поклати глава:
— Не разбирам.
— Вдигна я от гроба, за да й се извини, но тя бе умряла в омраза и страх от него. Зомбито не искаше да му прости, а той не пожела да я върне обратно. И разпадането на разсъдъка и тялото й му послужиха за нещо като наказание…
— Исусе!
— Аха — съгласих се аз. Отидох до гардероба и извадих спортния си сак. Едуард носи оръжия в неговия — аз си слагах съживителските принадлежности в моя. Понякога нося и комплекта за убиване на вампири. На дъното на сака се валяше кибритчето, което ми даде Закари. Пъхнах го в джоба на панталона си. Не мисля, че Едуард ме видя. Не обръща внимание, ако уликата не седне и не залае. Продължих с обясненията:
— Дженсен най-сетне се е съгласил да я положи в гроба, ако го направя аз. Той е нещо като легенда сред съживителте. Най-близкото нещо до градска легенда, което си имаме.
— И защо тази вечер? Ако е чакал седем години, защо не изчака още няколко нощи?
Продължавах да подреждам вещите си в сака.
— Настоявал. Страхува се, че няма да събере смелост, ако чака още. Освен това може и да не съм сред живите след няколко нощи. А нищо чудно той да не допусне друг да го извърши…
— Това не е твой проблем. Не ти си събудила това зомби.
— Не, но преди всичко съм съживител. Убиването на вампири е… странична дейност. Аз съм съживител. Това не е просто професия.
Едуард все още ме зяпаше:
— Не разбирам защо, но схващам, че трябва да го направиш.
— Благодаря.
Той се усмихна:
— Ти си знаеш. Ще имаш ли нещо против да дойда с теб, за да се убедя, че няма да те открадне някой, докато си там?
Замислих се.
— Виждал ли си събуждане на зомби?
— Не.
— Не си гнуслив, нали? — ухилих му се. Той ме гледаше с внезапно вледенени сини очи. Цялото му лице се промени. Не се забелязваше ни следа от изражение — нищо, освен ужасния студ. Празнота. Веднъж един леопард ме бе гледал по същия начин през решетките на клетката — не с емоция, която разбирам, а толкова чужди мисли, че все едно живеем на различни планети. Твар, която би могла да ме убие — умело, ефикасно, защото това е предназначена да върши, ако е гладна или раздразнена от мен…
Не припаднах от страх и не избягах от стаята с писък, но ми трябваше известно усилие да се сдържа.
— Доказа гледната си точка, Едуард. Прибирай в клетката егото си на идеален убиец и да вървим!
Погледът му не се върна към нормалното незабавно, но се позатопли — като зората, пробиваща си път на хоризонта.
Надявах се Едуард никога да не обърне този поглед към мен. Ако го стореше, един от нас щеше да умре. И по-всяка вероятност това щях да съм аз.
41
Нощта беше почти идеално тъмна. Гъсти облаци скриваха небето. Вятърът свистеше над земята и ухаеше на дъжд.
Надгробният камък на Айрис Дженсен беше гладък, от бял мрамор. Паметникът изобразяваше ангел с почти човешки ръст, разперени криле и приветствено разтворени ръце. С помощта на фенерче все още можеше да се разчете надписът: «Нашата обична дъщеря. Много ни липсва!». Изнасилвал я е същият онзи мъж, поръчал да изваят ангела. Същият, на когото толкова му липсваше. Айрис се е самоубила, за да му избяга и той я е върнал обратно. Ето защо стоях тук в мрака и чаках Дженсен — не него, а нея. Макар да знаех, че съзнанието й отдавна си е отишло, исках Айрис Дженсен да се озове в земята и да почива в мир.