— Всички имаме травми.
— Някои повече от други.
— Аз съм от Върмонт. Израснала съм там, завърших колеж там. Знаеш го, Питър.
— Знам и за курса, Алекс. Че си станала герой. Това винаги… — Тя го погледна. — Не знам. Имам чувството, че така и не си ми разказала цялата история.
Тя извърна очи.
— Не тази вечер.
— Заради Олдис ли? — попита Питър. — Той ли е загазил пак?
Тялото й се стегна, но се надяваше той да не забележи. Рядко говореше с него за Олдис и вечерния курс и обикновено Питър трябваше да й вади думите с ченгел.
— Той ли го е извършил?
— Не — каза тя разгорещено и отбранително. — Разбира се, че не.
— Но те мислят…
— ’По дяволите какво мислят! Те не познават доктор Олдис като мен.
Настъпи мълчание. Дискът свърши и отново зазвуча първата песен.
— Затова ли ще отидеш? За да го спасиш?
— Не.
— Тогава защо?
— Защото имат нужда от мен.
Това беше всичко. Стаята притихна. Тя почувства как той се притисна към нея още по-силно. Преметна крак върху й и я хвана като в капан. Стори й се, че го чува да шепти, че устните му произнесоха две приглушени думи — „Не отивай“, — но нямаше как да е сигурна.
След малко дишането на Питър стана ритмично и тя внимателно се измъкна изпод нето и отиде в библиотеката в другия край на коридора. Алуминиевите щори на прозореца бяха натежали от прах. Алекс ги вдигна и махна всичко от перваза. Хвърли поглед към вратата, да не би да дойде Питър и открехна прозореца. Заслуша се за миг в далечния дъх на трафика, извади цигара и запали. Всмука дима със затворени очи. Продължаваше да слуша. И да мисли.
Не светна лампата. Просто си пушеше в мрака и чакаше. Какво? Знак, отговор, потвърждение, че постъпва правилно, като се връща в Джаспър.
Спомни си Майкъл Танър. Който сега беше мъртъв и замлъкнал завинаги. Спомни си лицето му по време на курса. В паметта й залата винаги беше полутъмна и мъглива, всичко вътре беше разтегливо, пластично. Студентите бяха обвити в неподвижен мрак, сякаш нощта бе превзела пространството.
— Харесва ли ти курсът? — беше я попитал една вечер.
— Не — отвърна тя. — Никак даже.
— На мен също. На никой не му харесва.
Точно в този момент, докато стоеше в малката библиотека с размерите на килер, обградена отвсякъде с книги, не се случваше нищо и едновременно с това се случваше всичко. Светът навън шумеше бурно. Непознати хора не спираха да се занимават с делата си, а Алекс бе приклещена от въпроси за мъртвия професор, въпроси, които нямаха отговори.
Всъщност не съвсем. Това не беше напълно вярно. Големият въпрос бе получил отговор тази вечер.
Съвсем ясен отговор. Алекс беше сигурна в това. Играта бе започнала отново.
4
Ричард Олдис не мигваше, а усмивката не слизаше от лицето му. Сякаш чакаше нещо. Може би някакъв отговор. Решение на загадката с мъртвеца. Междувременно ръката на Алекс се стрелна към джоба на якето й. Напипа пакета с никотиновите дъвки и едвам се удържа да не го извади, да лапне една и да започне да я дъвче като луда.
Но вместо това продължи просто да се взира в професора. Гледаше го, мълчеше и си повтаряше: „Моля те, кажи ми, че нямаш нищо общо с това“.
— Има един много рядък вид главоблъсканица — каза накрая Олдис. — Нарича се сендрот5. Намираш различни предмети на различни места. Да речем, остра пръчка, страница от книга. Правилата се променят, не са фиксирани, както е във всяка нормална игра. Всичко е хаотично. Получаваш подсказка, лист с цифрата две върху него например, и започваш да търсиш. Две пръчки, две страници, два чорапа. Но най-добрите играчи излизат от повърхностната логика. Не събират двойки идентични предмети, а такива, които са свързани по някакъв начин. Пръчка и семе. От семето пораства дърво, което има клони, от които се прави пръчката. Книга и писалка. С писалката се пише върху листата, от които е съставена книгата. Всичко се поражда от нещо друго, еволюира.
— Какво общо има това с Майкъл Танър?
Олдис мълчеше. Тихото му дишане навяваше тъга.
— Може би нищо, Александра. А може би всичко е обрасло със значения.
Стана и се обърна в мрака към нея. Ръцете му бяха протегнати. Алекс инстинктивно се отдръпна от него.
5
Ето как самият автор Уил Лавендър обяснява този термин: „Сендрот е версия на ролева игра, за която ми разказаха, докато бях студент. Това е всъщност писателско упражнение, което има за цел да раздвижи ума на автора и да го извади от творчески блокаж. Получаваш нещо (обикновено снимка или картина) по имейла и трябва да намериш огледален образ не оригинала. Тази игра си няма име, затова измислих термина «сендрот», с която да я назова“. — Б.пр.