— Забележете колко прецизно е всичко — каза Блак. — Абсолютно същото като в „Дюмант“, до последната мазка по стената. А и книгите…
Алекс огледа книгите. Отначало й се сториха хаотично пръснати, но когато се взря по-внимателно, видя, че са внимателно подредени. Не бяха просто пуснати на пода, а по-скоро наслагани преднамерено, с цел, като инструменти върху хирургическа табла. Но не можеше да се съсредоточи, а и не искаше — книгите я уплашиха повече, отколкото ако бе видяла трупа на Майкъл Танър.
— Тази върху очите му — каза тя с пресипнал глас. — Коя беше?
— Фолоус — отвърна Блак. — „Спиралата“.
Разбира се.
— Иска да ни напомни за „Дюмант“ — продължи Блак. — Това е като снимка на предишните убийства, пресъздаване. Римейк. Ще ни помогнете ли, доктор Шипли?
— Да — каза тя тихо. Гърлото й бе пресъхнало, стискаше юмруци, ноктите й се бяха впили в дланите. Преди всичко й се струваше трагично; но сега, когато стоеше тук, насред тези книги, които я заливаха като вълна, осъзна истинската същност на престъплението — то беше гнусно. Изведнъж се вбеси. Искаше да се изплюе, да скъса книгите, да потърси отговора вътре в тях, да скрие огромното безсмислено петно на стената, което се бе превърнало в око, в камера, която я следеше. И се опитваше да проникне дълбоко в нея. — Да, ще ви помогна.
Блак кимна, а Алекс огледа за последно разхвърляния кабинет. „Как може никой да не е чул борбата? — зачуди се, докато минаваше покрай детектива. — Защо никой не му е помогнал?“
— Къде отивате? — попита Блак.
— Трябва да се видя с един човек.
— Кой?
— Ричард Олдис — отвърна Алекс и се махна от тази стая на ужасите и от призраците, с които беше пълна тя.
Курсът
1994
15
Надзирателите без лица, както винаги, стояха на стража до Олдис. Черните крачоли на панталоните им бяха с идеални ръбове.
— Вече сме в разгара на пътешествието си — каза Олдис. — На път сме да открием кой всъщност е Пол Фолоус.
— Защо просто не ни кажете? — Мелиса Лий носеше тениска на „Пиксис“14 и съдрани панталони, пристегнати с вратовръзка вместо колан. Боядисаните й в черно устни блестяха, тъмната й мазна коса висеше над пронизващите й зелени очи. — Ако знаете самоличността му, както твърдите, защо просто не ни я разкриете?
— Съгласен съм с нея, професоре — каза Майкъл Танър, който седеше до Лий. Беше кльощав и изглеждаше още по-слаб, само кожа и кости, заради торбестия си пуловер и острите си черти. Имаше разни слухове за Танър и Лий, всъщност имаше слухове за Лий и почти всяко момче от колежа, както и за няколко момичета. Алекс забеляза колко близо са лактите им, колко близо един до друг бяха седнали. — Просто ни кажете кой смятате, че е. Тази загадка, тази…
— Игра.
Това го каза Келър и никой не възрази. Не беше мистерия, както се казваше в наименованието на курса, а нещо доста по-сложно. Нещо, което зависеше от прищевките на самия Олдис.
— Точно така — обади се Даниел Хейдън. — Това е игра. И започва да става малко досадна, не мислите ли?
— Аз не съм съгласна.
В курса имаше само три момичета — Алекс, Лий и Сали Мичъл. Този път се обади Мичъл. Тиха, скромна девойка, която не изразяваше категорично мнението си като Алекс, нито беше скандална като Лий. Мичъл беше неоткритата звезда на английската катедра. Беше от Бърлингтън и също като Алекс беше белязана заради това. Но за разлика от Алекс, се движеше незабележимо из колежа, не ходеше на партита нито на спонтанните събирания на Франт Стрийт, които често организираха преподавателите по литература. В тази лекционна зала тя и Даниел Хейдън бяха най-енигматичните личности.
— И защо не ни кажете какво мислите за моите методи на преподаване, госпожице Мичъл? — попита Олдис. Беше плашещо спокоен.
— Мисля, че ако ни кажете, ще е прекалено… лесно — отвърна тя.
— Кой е съгласен с нея?
Олдис чакаше. Трима студенти вдигнаха ръка: Алекс, Луис Прайн и Франк Марсдън, актьорът на първия ред. Почти всички смятаха, че Марсдън умее напълно да се вживява в героите си на сцената — буквално се превръщаше в човека, когото играеше. Пак бе дошъл на лекцията направо от репетиции — беше с пълен грим, по очите му имаше тъмни сенки.
14
Алтернативна американска рок група от Бостън, оказала влияние върху Кърт Кобейн от „Нирвана“. — Б.пр.