— За надгробното ти слово утре — продължи той. — Планирала ли си нещо?
Не беше, но щеше да го измисли, преди да заспи. Винаги така подготвяше лекциите си: с настъпването на изтощението съзнанието й се освобождаваше и оголваше, задръжките се стопяваха.
— Няма да се изложа — отвърна тя.
— Добре. Сали е съсипана. Полицията наблюдава всеки неин ход. Това е ужасно. Ще има нужда от състрадание, от хубав спомен за мъжа си.
— Разбира се.
Ректорът се размърда и излезе от обсега на лампата.
— Как беше тази вечер Ричард?
— Не го е извършил той, ректор Фиск.
— Той така твърди.
— Познавам го. Знам, че не е способен на подобно нещо. — „Имаш ли оръжие? Мога да ти дам“.
— Хората се променят — каза старецът и се изкашля хрипливо в юмрука си. Когато пристъпът премина, повтори: — Хората се променят. Разпрата ми с Ричард… всичко тръгна оттам. Когато завършихте вечерния курс и го освободиха от затвора, започнах да осъзнавам на какво е способен. Прогледнах кой е всъщност.
— Той не е такъв — отвърна тя. — Това престъпление е… чисто зло.
— Изтъркан израз. Мисля, че е много по-просто от това.
— По-просто?
— Смятам, че Майкъл е открил нещо. Някаква тайна. И убиецът е бил принуден да му запуши устата. Класическа драма по Шекспир, да заглушиш истината с вечното мълчание. „Защото туй, което си е вярно, си е вярно, откъдето и да го смятаме!“16 И сега ни представиха сметката, Алекс. Майкъл се е натъкнал на погрешните тайни.
— Тайни за Фолоус? — попита тя.
— Да, повече от вероятно е.
— Знам, че пак е играл Процедурата. Заедно с Крисчън.
— Да — каза Фиск и слепите му очи зашаваха бързо. — Както вече ти казах, Матю ми сподели, че ги бил виждал да играят, когато се разхождал из източната част на двора. Студентите. Рудиментарни версии на играта, най-вече през уикендите. Нищо сложно, което да заинтригува Майкъл. Но това се случва тук, в колежа. Играта се е разпространила.
Тя се зачуди доколко е важно това, което й казва ректорът.
— Какво имате предвид?
— Че вероятно Ричард е по-свързан с този колеж, отколкото признава. А това го прави заподозрян.
Фиск се облегна назад в инвалидната количка. Лицето му беше сивкаво и подпухнало, розовият му скалп — възпален. Алекс му пожела лека нощ и излезе от стаята. Вече не се чувстваше уморена, въпреки че ставаше късно. Всичките й сетива бяха изострени и умът й бе спокоен, прецизен. Отиде в библиотеката и заопипва книгите, за да се ориентира под слабата светлина. Търсеше модернистите. Лесно намери мястото, на което бе попаднала преди, и намери „Призрак“ на Олдис. Издърпа книгата от полицата и….
Ръкописът беше изчезнал.
Бръкна в дупката и заопипва трескаво, прокара пръсти по прашните полици. Заиздърпва книгите една по една, сърцето й биеше лудо и под мишниците й изби лепкава пот. „Не! Моля те, не!“
Връхлетя я горчив изгарящ бяс. Заради убийството на Майкъл, заради задачата, която Олдис й бе поставил, заради всичко.
„Келър — помисли си. — Проклетият Келър“.
Обърна се рязко и излезе. В коридора бе непрогледен мрак. Не виждаше къде стъпва и се блъсна в олющената стена. Толкова беше тъмно тук…
Чу звук. Стъпки. Зад гърба си
— Келър? — извика тихо. — Келър, ти ли си?
Заслуша се. Кръвта пулсираше в ушите й. Нищо.
Отново тръгна — и пак спря. Нещо се раздвижи, нечий силует се мярна в дъното на коридора.
— Кой е? — извика тя. — Не виждам нищо. Не…
Пак тишина и мрак. „По дяволите, Алекс, започваш да се побъркваш“. Заопипва лющещия се тапет и стигна до стаята си. Влезе, затвори вратата, превъртя ключа.
Светна. Дишаше тежко. Проклинаше се, че сама се бе поставила в тази ситуация.
Взе „Баркър играе“ на Крисчън Кейн, седна на леглото и започна да пише в полето на една страница това, което бе научила дотук.
Мелиса Лий. Разстояние от кампуса: живее в Южен Върмонт. Мотив: неясен. Все още използва секса, както правеше като студентка — като средство за власт, принуда?
Франк Марсдън. Разстояние от кампуса: живее най-вече в Калифорния. Мотив: вероятна неприязън/завист към Майкъл Танър, също като по време на вечерния курс.