Намери мястото, което й трябваше, и зачете. Келър се наведе да види къде е отворила и каза:
— Бъркаш нещо, малката. Не ни трябва този грък.
— Шшшт.
И продължи да чете ред след ред.
— Тук някъде е — каза ядосано. — Спомням си как Хъмфрис ни говореше за гръцката природа, докато изучавахме „Одисея“. Имаше нещо за дърветата, нещо за…
Спря. Беше намерила каквото й трябва.
— Какво? — попита Келър заинтригувано. — Какво откри?
Тя зачете на глас:
— „Дружките спряха, подканяше другите всяка, и към реката поведоха те Одисея — както им вече заръча на смелия цар дъщерята. Мантия с тънък хитон те поставиха близо до него, после донесоха златен лекит със елей благовонен и го подканиха те да нагази реката прохладна“17.
Алекс млъкна и вдигна поглед към Келър. Той все още не схващаше.
— В текста на Фолоус няма нищо подобно.
Тя сложи ръка върху неговата, за да го накара да млъкне. Най-обикновен жест, но усети как прехвърчаха искри. Знаеше, че и Келър го е почувствал. Погледна я, без да каже нищо.
— Виж бележката ми — каза тя. — Спомни си и какво каза професорът за този пасаж.
Кедър взе книгата и прочете какво бе написала в полето старателната първокурсничка Алекс. Тя го гледаше как произнася думите само с устни, без глас: „Течно злато“.
Погледна я и тя видя в очите му надежда.
— Какво означава това?
— Мисля, че има нещо общо с онзи момент за елея — каза Алекс. — Елеят е олио. Зехтин. Прави се от маслини. Платон е преподавал на учениците си на открито и често е използвал маслинените дървета като символи. Може би Фолоус се е опитвал да вгради символизма дълбоко в текста си, така че да е трудно да се открие. Това е все някакво начало, Келър. Би трябвало да е. Но къде ще ни отведе, нямам представа.
— Но аз пък може да имам.
Тя премигна.
— Какво?
— Позволи ми първо да кажа, че си добра, госпожице Шипли — започна Келър. — Много си добра. Но нека ти покажа какво мога и аз. Днес разглеждах стари карти в библиотеката „Фиск“ и намерих на тях Хамлет, Айова. Градчето, в което се е родил и умрял Чарлз Ръдърфорд. И открих…
— Улица „Течно злато“?
Келър се усмихна.
— Топло, умнице.
И извади карта на Хамлет, Айова.
Беше стара, фотокопирана и размазана, очертанията на реката се размиваха и тя се сливаше с улиците. Всичко това бе оградено с разкривена линия, над която стоеше огромен тъмен надпис: ХАМЛЕТ.
Това, което търсеха, се намираше в южния край. Алекс проследи пръста на Келър по картата и за един откачен миг си се представи там, в града, как върви по тези улици.
Когато се осъзна и се върна в реалността и при китарните сола, видя, че пръстът на Кедър е спрял на една улица покрай реката в южния край на града. Дъхът й секна.
Улица „Маслина“.
— Тук е живял Ръдърфорд — каза тя, вече напълно убедена. Всеки знак, всяка връзка вече й изглеждаха толкова ясни, толкова елементарни.
— Точно така. Затова Олдис спомена града още първата вечер, Алекс. Няма съмнение в това. Опитва се да ни каже нещо за Хамлет.
Кедър си допи бирата, взе романа и се загледа в корицата. Черното сърце, жената, застанала пред лабиринт. Не беше емоционален като Алекс, дори напротив — съвсем рационален. Даже подозрителен.
— Мисля, че открих отговора — каза накрая.
— Голяма работа си, Келър.
Той извади още нещо от сака си. Снимка. Подаде й я, но щом тя посегна да я вземе, я дръпна. Тя си помисли, че пак й играе някакви игрички. Че май пак се опитва да я целуне. Но когато го погледна, видя, че е съвсем сериозен, и усмивката й изчезна.
— Няма да ме питаш откъде имам тази снимка — каза Келър.
— Аз…
— Обещай ми, Алекс. Човекът, който ми я даде, ме накара да се закълна да пазя тайната. Вярва също като мен, че този вечерен курс е нещо много по-грандиозно от това, което се вижда на повърхността. Но иска да ми помогне. Да ни помогне. Моля те, не ме питай за името му.
— Добре. Обещавам.
Той й подаде снимката. На нея имаше мъж, застанал пред малка дървена къща. Беше го виждала и преди, но тук изглеждаше по-различно. Много по-различно. Остарял, да, но и някак си… посърнал. С уморени очи. Мрачен. Досущ като Ричард Олдис.
Но човекът на снимката не беше Олдис. Изобщо не беше той.