Дариа нямаше никакви съмнения в нейния собствен възглед: „Вселената е реалност и всеки, който мисли другояче, не е съвсем наред с ума.“ Със сигурност съществува обективна реалност.
Но можеше ли тази реалност някога да бъде разбрана от живо органично същество, чийто интелект и мисловни способности трябва да функционират сред бушуващия котел от жлези, хормони и развилнели се неврорецептори?
Въпросът беше далеч по-деликатен. Самата Дариа беше склонна да отговори с „не“. Ако човек иска добър пример за това, всичко, което трябваше да направи, беше да проучи най-новите събития.
Да вземем например вчера. При нейното завръщане на „Иърбъс“ от повърхността на Дженизий обективната Вселена беше едно старо, мръсно и неугледно място, едно досадно настояще, движещо се бавно и скучно към едно безсмислено бъдеще. Тя беше залята от произволни вълни на изтощение от объркване до гняв, до пълно отпуснато безразличие.
А сега, един ден по-късно? След дванайсет часа сън вените й бяха пълни с ихор[37]. Тя се беше старала с достатъчно голяма страст да смае гигант като Болингброук[38] и откри, че докато е спала, Вселената е била преустроена. Сега тя блестеше и сияеше като изгубено съкровище на придворен шут.
И тя светеше с него.
„Иърбъс“ се носеше бавно и тихо по своя виещ се път, навън от дълбините на Торвил Анфракт. Дариа седеше мълчаливо до Ханс Ребка, загледана в панорамата зад кораба. Той беше по-спокоен, отколкото го беше виждала някога. Гледката от купола за наблюдение се променяше на всеки две секунди. Сега тя представляваше зловещо задимено червено море, осветено от фойерверките на малки спирални галактики, въртящи се милиарди пъти по-бързо, за да са реални. Няколко мига по-късно стана непроницаема, черна тъмнина. А после докосване замести картината. Корабът се плъзна с потръпване през бездна, от което от петите до главата й преминаваха тръпки. Нещо невидимо погали кожата й — гали я отвътре с най-нежни, разбиращи чувствени пръсти.
— Още макроскопични квантови състояния — каза отпуснато Ханс Ребка. Той махна с ръка към монитора с изображение на брауново движение. — Но стават по-малки. След няколко минути ще бъдем отново в нормално състояние.
— Ах! — Дариа кимна с разбиране и се опита да изглежда сериозна. Тя тайно се усмихна и изпадна в истинско възхищение от сибаритските[39] удоволствия на света. Нищо не трябваше да й пречи да се чувства много добре. Не го ли чувстваше той по начина, по който го чувстваше тя? Имаше нещо нередно с мъжа, трябваше да има.
— Според летателния план на Далсимър — продължи Ребка — това е последната ни среща с макросъстояния. След няколко минути Грейвс ще стане отново нормален. Само като знае какво не е наред с него и вече се чувства по-добре.
— Ммм. Ако имахте туристически кораби, които да пътуват до тази част на Анфракт и летите тук няколко часа… при условие, че някой може да издържи такова чудесно чувство толкова дълго… щяхте да направите състояние. И може би лично щяхте да участвате във всяко пътуване.
— Хей! — той я гледаше втренчено. — От какво сте толкова доволна? Мислех, че днес ще се чувствате потисната, а вие сте разтегнали устни до уши в усмивка.
— Да — Дариа го погледна в очите и коригира последната си мисъл. Той не го чувстваше. Човек трябва да кара тук туристически кораб с жени.
Но най-после вълнението вътре в нея стихна и тя можеше да говори.
— Защо да не се смея? Намерихме зардалу, всички се измъкнахме от Дженизий, взехме живо зардалу като доказателство за пред Съвета и сега сме на път за дома. Нямаме ли право да се смеем?
— Имаме. Грейвс и Тали, и аз наистина имаме. Вие нямате.
— Ханс, ако отново започвате онази глупост за мен и Луис Ненда… той само се опитваше да ми обясни какво се канят да правят с „Индълджънс“, сигурна съм. И когато видя, че не го слушам, сложи ръка върху…
— Това вече не е проблем. Ние знаем какво се случи на „Индълджънс“. Докато вие си гукахте, Калик откри един летателен план във файла в резервния компютър на „Иърбъс“. Ненда и Атвар Х’сиал са на път към Глистър и стария кораб на Ненда.
Дариа замълча за малко. Тя самата възнамеряваше в близо бъдеще да се върне на Глистър, но моментът не беше подходящ да го споменава.