Не съм убеден. Откъде знаем, че никога не е имало връзка, която е вървяла в обратна посока? Или може би понякога времето не е текло кръстосано и причина и следствие да нямат нищо общо едно с друго?
Нещото, което ме накара да тръгна по този път, беше отново мисълта за Торвил Анфракт и Медуза. Помните ли Медуза? Тя беше дамата с фатално лице — само веднъж като те погледне, и се превръщаш в камък. Миги Уонг-Хо, която управляваше „Чийпсайд“ — бар в горния край на Тъкър Тут, беше точно такава. Щом споменеш за кредит, и тя те смразява, а онова, което стори с Блистър Ганс не е за приказване. Но предполагам, че това е история за друго място, защото точно сега говоря за Анфракт.
Спиралият ръкав пълен със странни гледки, но до повечето от тях човек може да се добере. Онова, което имам предвид, е, че големите скокове се правят през мрежата Боуз и след това човек се движи със скоростта на светлината. Така че, ако има забележителна картина, е, човек я вижда още отдалеч и след това постепенно отива по-близо до нея. И докато върши това, той има възможност да свикне с нея и тя вече не го поразява толкова.
С изключение на Анфракт. Човек се приближава към него и дълго време изобщо не го вижда. Просто няма нищо, никакво изкривяване на звездно поле, никакви странни оптически ефекти като тези при приближаване до Ленс. Нищо.
А после, съвсем неочаквано, към него идва нещо голямо, тънко и светещо, усукан, дишащ вързоп от нишки, покриващи половината небе.
Торвил Анфракт. Първия път, когато го видях, не можех да си помръдна пръста да спася кораба. Вижте, знаех много добре, че беше природно явление, място, където творението се е случило да вземе време-пространство и да го разбие на пух и прах, докато се превърне в такъв хаос и многостранна връзка, че не се знае кое какво е. Това няма значение. Аз бях замразен, залепнал на мястото си като интелигентна стрида спраутли и почти толкова неспособен да взема интелигентно решение.
Мислите ли, че е възможно някой друг да е видял виещите се като в змийско гнездо пипала и е замръзнал на място като мен? И те дават на Анфракт различно име — като, може би, Медуза[10]. След това се връщат назад десет хиляди години и тъй като не могат да го изкарат от ума си, разказват на хората в един малък земен бар на брега на спокойния, тъмен като вино Егей[11] онова, което са видели?
Това е теория или ако предпочитате, сън наяве. Справедливо е да попитаме какви са фактите относно Анфракт?
Изненадващо малко. Във всички текстове се казва, че корабите избягват този район, защото локалната структура време-пространство притежава „опасни естествени дислокации и множествена свързаност“. Онова, което те никога не споменават, е, че дори големината на региона не е дефинирана. Попитайте колко маса се съдържа в региона и никой не може да ви каже. Всяко измерване дава различна цифра. Измерете размерите му, като го прекосите със скоростта на светлината и ще получите половин светлинна година. Летете около него на разстояние една светлинна година и това ще ви отнеме малко повече от шест светлинни години, което е чудесно, но летете на половин светлинна година от него и тогава пътуването е само една светлинна година. Това предполага, че близо до Анфракт π = 1 (което не се приема от математиците).
Аз не съм извършил никакви измервания и почти не зная как се пише „множествена свързаност“. Мога да кажа само онова, което видях, когато отидох близо до Анфракт, летях около него и се опитах да погледна в него.
Казах опитах. Анфракт не позволява да се види нищо директно. Вътре в него има планети — понякога могат да се видят, защото от време на време в пространството се появява ефект на увеличаваща оптическа леща, която толкова ви приближава, че можете да наблюдавате как долу се движат облаци и при ясно време можете да преброите планините върху повърхността. После, още докато наблюдавате, същата планета се смалява до малко кръгче светлина, след това се разцепва и вие намирате, че гледате дузина или сто от тях да плуват в пространството подредени в правилен строй.
Всичко това го пише в повечето книги. Но съществува и друг ефект, който не се вижда често и за който никога не се пише. След като сте се сблъскали с него, той не ви дава покой и ви казва отново да се върнете на Анфракт и да го видите още един път.
Нарича се Божия огърлица.
Когато гледате достатъчно дълго в Анфракт, в центъра му се оформя черно петно, толкова тъмно, че очите ви започват да отхвърлят неговото съществуване. Докато гледате, то нараства като черен облак над лицето на Анфракт (макар вие да знаете, че то трябва да бъде вътре и е част от структурата). Накрая петното закрива две трети и повече от цялата площ, оставайки извън него само плоско кръгло колело от светли пипала.