Чичо й Матра посочи важността на онова, което беше изживяла: никой не може да съди за нещо само по външния му вид. Това е еднакво важно както за хората, така и за предметите.
Очевидно това се отнасяше и за Торвил Анфракт.
В сведенията се говореше за трийсет и седем лобове. Отвън зрително и инструментално това се потвърждаваше. Но когато „Иърбъс“ навлезе в Анфракт и паниката на Дариа затихна, тя започна да различава една по-сложна вътрешност, филиграни от детайли, наложени върху грубата външност.
Далсимър вече го знаеше или го беше усетил с пилотския си инстинкт, който Дариа не притежаваше. Те бяха проникнали в Анфракт по спираловиден път чак до центъра на беззвезден тунел от празно пространство. Но после, когато пред зрението на Дариа се разкри по-лесен и открит път, полифемът намали скоростта на кораба до предпазливо пълзене.
— Става зърнест — каза грачещият глас от пилотската седалка. — Ще го минем по-леко.
Не го мина по-леко. Корабът се движеше през вакуум далеч от всякакво материално тяло, но се тресеше и мяташе като малка лодка сред развълнувано море. Първата мисъл на Дариа — че летят през море от малки сингулярности пространство-време[21] — нямаше никакъв смисъл. Ударът със сингулярност, с каквато и да е големина, би разрушил напълно „Иърбъс“.
Тя се обърна към Ребка, завързан с предпазни колани на седалката до нея.
— Какво е това, Ханс? Нищо не мога да видя.
— Промяна на константата на Планк… голяма. Удар в квантово ниво на локалния континуум. Ако микроскопичните квантови ефекти са обичайни за Анфракт, очакват ни какви ли не трудности. Квантови явления във всекидневния живот. Аз не зная до какво ще доведе това — той погледна екраните и поклати глава. — Но как, за Бога, Далсимър е знаел за това? Трябва да призная, че Ненда беше прав… Полифемът е най-добрият, горещ или студен. Не бих искал аз да пилотирам през този хаос. И какво, по дяволите, е това?
Чу се странно стенание. Друсането беше престанало и корабът се ускоряваше отново, въртейки се около главната си ос като куршум. Стенанието продължи. Беше чизъм полифемът на пилотската седалка, който си пееше, докато ускоряваше „Иърбъс“ — право към центъра на ярко пламтяща синьо-бяла звезда.
Все по-близо и по-близо. Нямаше да могат да се отклонят на време. Дариа изпищя и потърси Ханс Ребка. Тя го обгърна с ръце и се притисна към него. Далсимър щеше да ги убие.
Бяха достатъчно близо, за да видят горящите водородни протуберанси и пъстри факли върху кипящата повърхност. По-близо. Още една секунда и щяха да влязат във фотосферата. Гмурнаха се…
Слънцето изчезна. „Иърбъс“ беше в тъмна пустота.
Далсимър извика триумфиращо:
— Множествено свързани! Риманова[22] повърхност от пети порядък… само една в целия спирален ръкав. Обичам я! Ура! Ето ни отново.
Синьо-бялата звезда изскочи зад тях и бързо започна да се свива, а те продължиха да се въртят през друг тесен тъмен тунел. Последва бърза серия от завои и извивания, от които стомахът на Дариа се разбунтува, после всички светлини и тяга на „Иърбъс“ изчезнаха — падаха свободно.
— Опа-ла! — извика в тъмнината грачещият глас. — Прекъсване. Извинявайте, момчета… точно когато бяхме почти там. Това е ново за мен. Не зная колко е голямо. Трябва да почакаме да излезем.
В кораба настъпи пълна тишина. Обикновено прекъсване ли беше? Дариа се чудеше. Ако продължи вечно? Тя не можеше да не си помисли за историите за кладенеца на времето Крокеморт. Извиването и въртенето беше засегнало центъра й на равновесие и стомаха й и сега свободното падане в тъмнината още повече ги засегна. Ако продължи още малко, сигурно ще повърне. За нейна радост само след няколко минути екраните оживяха отново и показаха, че „Иърбъс“ се движи тихо по орбита около прозрачна и слабо светеща сфера. Духове от цветни светлини трепкаха и се виеха в нея. От време на време за момент изчезваха и тя ставаше прозрачна, а друг път — съвсем непрозрачна.
— Пристигнахме — съобщи Далсимър. — Точно по разписание.
Дариа отново погледна дисплеите. Беше сигурна, че не вижда планетата и луната, които тя и Калик бяха припознали като Дженизий, родния свят на зардалу.
— Пристигнахме? Тогава къде сме? — попита Луис Ненда, задавайки гласно въпроса на Дариа. Той седеше на седалката зад нея.
— На нашата крайна цел — въртящият се цилиндър на прехода през усуканата структура на Анфракт беше помогнал на Далсимър. Чизъм полифемът звучеше весел и горд и вече не седеше отпуснат на седалката. — Там — той посочи със средната си ръка към главния дисплей, — там е тя.
21
Във физиката концепция, която признава сливането на пространство и време, използвана от Алберт Айнщайн в теорията за относителността. —