Калик и Ханс Ребка вървяха по дръжката на лъжицата и бяха обиколили всички сгради, когато Ненда и Атвар Х’сиал ги настигнаха.
— Не се вижда никакъв прозорец — Ребка отиде до един елипсовиден вход, три пъти по-висок от него и най-малко два метра широк.
— Атвар Х’сиал, ти ще видиш много повече от нас вътре, въпреки фенерите, които носим. Влез, моля те, и предай чрез Ненда какво виждаш.
Когато Ненда преведе, сикропеанката кимна и се затътри напред в първата от сградите. Резонаторът под бузата й вибрираше, жълтите рогца отстрани на главата й бяха насочени към тъмната вътрешност. Луис Ненда вървеше непосредствено след нея, следван от Калик. Ребка остана на входа. Той беше техният охранител, разпределяйки вниманието си между дейността вътре и пустинния бряг. С намаляването на естествената светлина вътре ставаше все по-трудно да се види нещо. Ребка погледна на запад и прецени, че след по-малко от час слънцето ще залезе.
— Три стъпки нагоре, после четири надолу. Внимавайте как ходите — преведе Ненда. — Ат се намира на място, където вътрешността се разделя на две големи зали, които разполовяват цялата вътрешност. Едната е почти празна. Тя предполага, че е спалня. Подът обаче е мокър… Който спи там, изглежда, обича всичко да е влажно. Другата е по-интересна. Има мебелировка — дълги маси с различна височина, без столове и също мокър под. Има много чудновати растения с различни форми и големини. Ат смята, че това показва предпочитанията на зардалу към причудлива биологична наука и технология там, където ние използваме машини. Това казва расовата памет и старите легенди… Те могат да накарат биологията да постигне с естествен растеж онова, което ние дори не можем да си представим. Нищо не изглежда опасно, но може да е. Дълъг тунел по средата на залата се извива надолу по-далеч, отколкото Ат може да види… под земята, предполага тя, съдейки от ехото. Невъзможно е да разбере колко далеч може да стига. И по стените на тунела има много оборудване. Почакайте, тя променя звуковата честота. Иска да провери дали може да огледа вътрешността, без много да се приближава.
Последваха няколко секунди тишина, после Ненда изсумтя от изненада.
— Какво има? — Ребка пристъпи предпазливо навътре, подтикван от любопитство.
— Нещо истински непроницаемо, казва Ат. Нейната ехолокация се отразява от повърхността. Почакайте. Тя ще го почувства.
Настъпи по-дълга пауза, още по-трудна за понасяне, после Ребка чу шум от тътрене, няколко метра навътре в тъмното.
— Какво става? — попита той. Докато говореше, Калик и Ненда се показаха, следвани непосредствено от Атвар Х’сиал.
— Вижте това! — каза Ненда, когато излязоха навън в здрача. Той посочи нещо, което сикропеанката държеше в предните си крака. — А вие си мислехте, че е имало загадка, преди да влезем вътре.
Атвар Х’сиал поднесе към Ребка предметът, който държеше. Той го погледна, твърде изненадан и объркан, за да говори. Беше малък черен икосаедър[30], широк около двайсетина сантиметра, колкото познат, толкова и загадъчен. Беше виждал стотици като този в структурите, разпръснати в открития Космос из целия спирален ръкав. Беше ги виждал и на планети, използвани за всякаква възможна цел, изследвани в научни лаборатории, боготворени и вдъхващи страх, използвани като талисмани и кралски атрибути, приспособления, преспапиета…
Никой не знаеше как да проникне в някой от тези предмети, без вътрешността му да се стопи в неинформационна сива маса. Никой не знаеше тяхното предназначение, макар да имаше стотици предположения. Никой не знаеше колко стари са или как са се озовали на местата, където са намерени.
Повечето учени смятаха, че черните икосаедри са свързани със Строителите, макар да бяха много по-малки от обичайните артефакти. Анализаторите бяха провели много спорове и натрупали статически доказателства в подкрепа на техните твърдения. Няколко изследователи, също толкова непреклонни, отричаха всякаква връзка със Строителите. Те твърдяха с известна аргументация за друга изчезнала раса, стара колкото Строителите и дори по-стара.
Ребка се протегна и взе малкото правилно твърдо тяло от Атвар Х’сиал. И тогава прозвуча настойчиво предупредително изсвирване и Калик извика: „Отзад!“
Ребка се обърна. През последните няколко минути той беше пренебрегнал самоналожената си функция на охранител. Слънцето преваляше хоризонта, последните розови и златни лъчи залязваха. Те хвърляха гигантски удължени сенки върху вдадената в морето дълга ивица земя, където се намираха той и другите. Ала тези сенки се движеха, тъй като обектите, които хвърляха тези сенки, се появяваха от водата и се издигаха на задните си крака в цял ръст. Зад тя, излизащи от дълбините, се показваха най-малко дузина други.