— Това е оскърбление за моя професионализъм — каза той на Е. К. Тали. Чизъм полифемът се беше излегнал на пилотската седалка — един несиметричен уред, поставен така, че спиралната му опашка да влиза в него и всичките му ръце да имат достъп до пулта за управление. Той отново беше студен, кожата му си беше възвърнала краставично зеления цвят, но с намаляване на топлината на тялото му, той ставаше все по-раздразнителен и високомерен.
— Това е обида за всички чизъми.
Тали кимна, но не го разбра.
— Защо е оскърбление и обида?
— Защото съм полифем! Аз имам нужда от предизвикателства, заплахи, проблеми, съответстващи на моите таланти. В тази пилотска работа няма нищо, никакво вземане на трудни решения, никакви критични моменти… Дори един дитрон може да я върши.
Тали кимна отново. Казаното от Далсимър изглежда означаваше, че работата не е свързана с големи рискове и чизъм полифемът я намира за неудовлетворителна. Това беше нелогично, но кой казва, че полифемите са логично мислещи същества? В базата данни на Тали нямаше информация за тях.
— Искаш да кажеш, че обичаш трудностите… опасностите?
— Най-добре е да повярвате! — Далсимър се облегна назад и се изпъна в цял ръст. — Ние полифемите… специално аз… сме най-храбрите, най-безстрашните същества в галактиката. Покажете ни опасност, и ние ще се справим с нея.
— Наистина… — на Тали му отне една микросекунда[31] да размисли върху това странно изявление. — Често ли си се сблъсквал с опасности?
— Аз? Опасности? — Далсимър извъртя стола си да погледне Тали. Хуманоидът не можеше да се нарече публика, но други нямаше. — Нека ти разкажа за времето, когато надхитрих банда търговци от Рамбълсайд на тяхната собствена игра и едва не бях убит — той вдигна двете си горни ръце, раздалечени няколко милиметра една от друга. — Имах малък спор с тях, разбирате, за една радиационна доставка, която по пътя направих да намалее… Нямаше нищо общо с мен, както им обясних. Те казаха да не се безпокоя, такива неща могат да се случат на всекиго, и че имали друга работа за мен. Трябваше да отида на Политоп, да натоваря пълен трюм с местен лед от вода и да го докарам на Рамбълсайд. „Лед от вода?“ — попитах аз. „Точно така“ — казаха те. „Има ли много лед от вода на Политоп?“ — попитах аз. „Сигурно колкото искаш — отговориха те. — Но ние искаме лед от вода от Политоп, не друг. И ако не го докараш навреме, ще има големи наказания.“
— Когато прочетох договора, трябваше да се досетя, че има нещо странно, защото наказанията за неизпълнение на доставката включваха ръцете ми и сканиращото ми око. Но бях доставял лед от вода хиляди пъти без никакъв проблем. И така, ние си разменихме благопожелания като цивилизовани същества и аз полетях с „Индълджънс“ към Политоп. Единственото нещо, което те не ми казаха беше, че Политоп е светът, който Тристан от открития Космос Мантикор е видял в съня си през един от последните си дни. На Политоп, разбирате, при превръщане в лед, водата намалява обема си, вместо да го увеличава, както е навсякъде другаде. А светът е студен, по-голяма част от времето е под температурата на замръзване. Така че океаните никога не се превръщат в лед, тъй като, когато водата отгоре изстине достатъчно и замръзне тя просто потъва на дъното и остава там. Положително на Политоп имаше много лед от вода, а доставката му сигурно щеше да бъде ценна, но той беше пет километра под повърхността на водата. Проверих земната кора. На Политоп голяма част от повърхността е суша, но на нея нямаше лед от вода. Трябваше да се намери машина, която може да слезе под водата и дълго да остане там. Но най-близкият свят, на който можех да наема достатъчно голяма такава машина, беше толкова далеч, че срокът от договора щеше да изтече много преди да успея да отида там и да се върна. Какво да правя, мистър Тали. Какво мислите, че направих, господин, Тали. Какво? Ами… — паузата на Тали беше неуловима за човек. — Ако аз изпадна в такова положение…
— Зная, че нямате идея, сър, затова ще ви кажа. Имаше един миньорски свят на по-малко от ден. Отлетях за там, наех земекопна машина, върнах се обратно и приземих „Индълджънс“ близо до океана. Започнах да копая наклонен тунел дълъг трийсет километра под океанското дъно. Беше ужасно, през цялото време се страхувах да не се срути върху мен. А после започнах да копая нагоре, докато достигнах до водния лед на морското дъно. Изкопах го от дъното, разбирате, после го поех през тунела до кораба. Излетях и се върнах на Рамбълсайд с доставката две минути преди крайния срок. Трябваше да видите разочарованите лица на онази банда търговци, когато пристигнах! Те вече точеха ножовете си — Далсимър се облегна удобно назад на седалката. — Сега кажете честно, сър, изживявали ли сте нещо, което да се сравнява с това?