Без да изпуска ризата на Луис Ненда, Ребка се опитваше да пресметне скоростта на слизане. Сигурно бяха минали през няколко нива в такава пълна тъмнина, че от напрягане очите го заболяха. Той изпитваше силно желание да може да огледа наоколо, но не желаеше да светне. Огромните очи на зардалу бяха много чувствителни, развити от еволюцията да улавят и най-слабия подводен лъч.
— Време е да хвърлим един поглед и да видим къде отиваме — прошепна Луис Ненда и спря. — Ат не чува, нито помирисва нещо да идва зад нас, затова тя мисли, че сме достатъчно дълбоко и можем да рискуваме и за малко да светнем. Нека да огледаме наоколо.
Пространството пред Ребка се изпълнени с бледа бяла светлина. Луис Ненда държеше между показалеца и палеца си тънък светещ диск и го въртеше, за да обходи лъчът всички посоки.
Стояха на спускаща се като спирална стълба безкрайно широка пътека без централна шахта и предпазни парапети, водеща към зала с висок таван. Ненда освети няколко секунди мълчаливо стълбата и далечните стени после изсвири.
— Извинявайте, професор Ланг, където и да сте. Бяхте права, трябваше да ви послушаме.
Ханс Ребка чу казаното от Ненда и се смути. Бяха най-малко на деветдесет метра под земята. Всякакво свидетелство за съществуване на зардалу на „Иърбъс“ беше изчезнало, средата беше напълно различна от тази в горните нива. Тя отново погледна към една голяма дъга, която се издигаше на четирийсет и пет градуса, стигаше близо до тавана, след това изящно се спускаше надолу до пода.
Почти. Почти до пода. Далечният й край свършваше няколко стъпки над пода. Това рязко прекъсване беше толкова илюзорно, че окото се опитваше да го продължи до повърхността. Но на края имаше празно пространство. Четирийсет сантиметра нищо. Ребка искаше да отиде там и да прокара ръка през междината, за да се увери, че е истинска. Натискът на колоната в този край сигурно беше огромен. Всичко друго в залата беше също толкова странно и непознато. Не беше ли?
На подсъзнателно ниво умът му продължаваше да работи, докато на съзнателно изглежда отказваше. Една област, в която органичният интелект все още превъзхождаше с много неорганичния, беше в разпознаване на проблеми по най-неуловими признаци. Е. К. Тали с неговия цикъл на паметта от осемнайсет автосекунди[33] можеше да извърши трилиони умножения на двайсетцифрови числа за време на едно мигане на човешкото око. Ако присъстваше в залата, той може би щеше да направи правилната асоциация за пет минути. Луис Ненда и Атвар Х’сиал, с опита си от седмици наблюдения — и оценка на бъдещата продажба — на много нова техника на Строителите на Глистър и Серенити, биха го извършили за няколко секунди. Калик, с предимството от нейното дълго изучаване на артефакти на Строителите, също беше почти толкова бърза. Единствено Ханс Ребка, най-незапознат с атрибутите на Строителите остана за половин минута объркан. Накрая умът му включи и той се почувства бесен заради глупостта и мудността си.
Гневът му беше обясним, но неоправдан. Доказателството за влиянието на Строителите беше индиректно, повече липса, отколкото наличие, повече стил, отколкото материя. Нямаше конструкции видимо създадени от Строителите. Беше по-скоро неуловимо отсъствие на чувство за горе и долу, проникнало всички живи и мислещи същества от живота им в гравитационни полета. Залата се простираше в далечината, нейният ефирен таван, неподпрян на колони, сводове и стени, отдавна трябваше да е паднал. На предметите на пода липсваше добре дефинирана горна и долна страна и те стояха необичайно, сякаш никога не са били проектирани за планетарна употреба. Сега, когато огледа по-внимателно обстановката Ребка видя твърде много непознати предмети, твърде много дванайсетстенни призми с неизвестна функция.
Светлината изгасна точно когато той достигна до едно заключение. Ребка чу тихо изречена от Луис Ненда ругатня.
— Знаех си! Беше твърде добро, за да продължи! Дръжте се.
— Какъв е проблемът? — Ребка се протегна и хвана отново ризата пред него.
— Имаме компания. Идват по този път — Ненда вече беше тръгнал. — Ат надзърна в тунела — тя може да вижда и зад ъглите — и откри глутница зардалу, тръгнали по следите ни. Може да не е обичайната им пътека за разходка, но няма да ни пуснат така лесно да се измъкнем. Дръжте се един за друг и не се пръскайте. Ат казва, че отстрани има истинска бездна. Бездънна.