Дариа погледна към терминала, където останалите статии за петото издание на каталога чакаха за корекция и към дневника си на бюрото озаглавен: „Важни събития — семинари, колоквиуми, дати за представяне на публикации и пристигане на гостуващи академици, рождени дни, ваканции и пикници, тържества и вечери.“
Тя отиде до бюрото, изключи терминала и затвори дневника.
— Кога тръгваме?
Глава 3
Чакалните на космодрума на Миранда бяха на долната страна в деветия пешеходен пръстен около четирийсет и пет километра от основата на Столк. Почистването и поддържането се извършваше от сервизни роботи, но от инцидента, когато посланичката Дорадан Колъбрид беше оставена да примре от глад, докато роботите прилежно бършеха прах и почистваха около и над нея, от време на време инспекторите извършваха рутинни проверки.
Един от тези инспектори летеше из чакалня 7872, където на канапе в центъра на залата седеше мълчалива фигура. Инспектор Гарноф три пъти се доближава до нея и три пъти се отдалечава.
Той познаваше достатъчно добре съществото. Беше зряла сикропеанка, един от гигантските слепи артроподи[5], които доминираха в Сикропеанската федерация. Тази беше странна в две отношения. Първо, беше самичка. Ло’фтианският роб-преводач, който неизменно съпровождаше една сикропеанка, отсъстваше. И второ, сикропеанката определено имаше прашен и изнурен вид. Шестте съставни крака бяха проснати около раковината, вместо да са прибрани под нея при обичайното за почивка положение. Краят на тънкото хоботче, вместо да е сгънат в торбичка в долния край на нагънатата буза висеше навън и надолу върху тъмночервените сегментирани гърди.
Големият въпрос беше дали е жива и дали е добре? Откакто Гарноф беше застъпил на смяна преди пет часа, сикропеанката не беше помръднала. Той отиде и застана пред нея. Бялата глава без очи остана неподвижна.
— Добре ли си?
Гарноф не очакваше словесен отговор, макар че сикропеанката, ако все още беше жива, несъмнено го бе чула с жълтите си отворени рогца по средата на главата. Тъй като сикропеанците „виждаха“ посредством ехолокация, изпращайки високочестотни звукови импулси от надипления резонатор на бузата, тя имаше чувствителен слух не само за целия честотен обхват, но и за високите честоти, недостъпни за човешкия слух.
От друга страна тя не можеше да говори на език, който той разбира. С узурпирания за зрение слух сикропеанците „говореха“ помежду си с пълен и богат химичен език чрез излъчване и приемане на феромони. Двойката прилични на папрат антени върху голямата сляпа глава можеше да детектира и идентифицира отделни молекули на хиляди различни, носени от въздуха миризми, генерирани от сикропеанския гръден кош.
Но ако беше жива, сикропеанката сигурно знаеше, че той говори на нея и тя най-малко трябва да отбележи неговото присъствие.
Не последва никаква реакция. Жълтите рогца не се обърнаха към него. Дългите антени останаха сгънати.
— Попитах добре ли си? — той повтори въпроса си по-високо. — Имаш ли нужда от нещо? Чуваш ли ме?
— Разбира се, че те чува — прозвуча човешки глас зад него. — И мисли, че й досаждаш. Затова се махай и я остави на мира.
Гарноф се обърна. Точно зад него стоеше нисък, мургав човек с окъсана риза и кални панталони. Беше небръснат, с уморени и зачервени очи. Но стойката му говореше за много енергия.
— Кой, по дяволите, може да си ти? — това не беше разрешена форма за обръщение на един инспектор и към посетителите на Миранда, но перченето на новодошлия го принуди да се обърне към него така.
— Казвам се Луис Ненда. Карелианец съм, макар че не разбирам това какво ти влиза в работата.
— Аз съм инспектор тук. Работата ми е да следя в чакалните всичко да е както трябва. А тя — Гарноф посочи към сикропеанката — не ми изглежда добре.
— Нищо й няма. Само е уморена. Аз също съм уморен. Идваме отдалеч. Така че ни остави на мира.
— О? Кога си се научил да четеш сикропеански мисли? Ти не знаеш как се чувства тя. На мен ми се струва, че може би не е добре.
Приклекналият непознат се изправи после размисли и седна, смествайки се, на дивана до сикропеанката.
— По дяволите! Чака ме доста работа, за да позволя да бъда оскърбяван. Атвар Х’сиал е моя партньорка. Аз я разбирам и тя ме разбира. Ето, погледни това място от десет стъпки височина.
Намръщен, той замълча за секунда. Неочаквано сикропеанката до него се раздвижи. Две от съставните й предни ръце се протегнаха и хванаха Гарноф за кръста. Преди инспекторът да може да направи друго, освен да извика, той беше вдигнат във въздуха високо над голямата бяла глава на сикропеанката. Той започна да се гърчи.