Никакво усещане дори за гравитация. За части от секундата разузнавателният кораб на Далсимър тупна на повърхността на Дженизий със сила, от която зъбите на Дариа изтракаха. Далсимър се изтъркаля на пода — крякащо кълбо от зелен каучук.
— Скорост на подход нула — съобщи Е. К. Тали. „Индълджънс“ се приземи. Хуманоидът седеше плътно прилепнал на седалката на втория пилот, свързан с неврокабел за главния изчислителен център на „Индълджънс“.
— Датчиците показват, че всички елементи на кораба са в нормално състояние. Двигателят работи, корпусът не е пробит.
Дариа беше започнала да разбира защо може би беше изгубена завинаги за академичния живот. Естествено, светът на идеите имаше свои собствени удоволствия и вълнения. Но, разбира се, нищо не можеше да се сравнява с чудното усещане, че си жив, след като си знаел без сянка от съмнение, че след секунда ще загинеш. Тя пое първия си дъх сякаш от векове и погледна към командните пултове. Живи, но сигурно на повърхността на чужд свят. Може би враждебен свят. И — голяма грешка, Ханс Ребка не би я допуснал — нито едно от оръжията им не беше готово за стрелба.
— Е. К., осигурете ни периметър за кръгова отбрана. И дисплеи за обстановката навън.
Екраните светнаха. Дариа получи първата си картина от Дженизий — тя не броеше кратките ужасяващи гледки от повърхността, когато корабът стремително се спускаше надолу.
Онова, което видя след седмици фантазии, беше антиклимакс[35]. Никакви чудовища, никакви конструкции, никаква екзотична среда. Изследователският кораб лежеше върху безличен сиво-зелен мъх, осеян с малки блестящи розови петънца. Отляво се намираше район с назъбени скали, наполовина скрити от палми и високи папрати. Върховете на растенията се люлееха и огъваха от силен вятър. На другата страна се простираше синя водна шир, искряща на обедното слънце, и вълни с бели гребени. Сега, когато можеше да види ефектите от вятъра, Дариа също го чу да удря по корпуса на „Индълджънс“.
Нямаше начин да каже къде бяха кацнали. Вероятността два кораба да пристигнат на свят със сто милиона квадратни километра суша на такова разстояние един от друг, та да се виждат, беше пренебрежимо малка. Но Дариа си напомни, че тя не беше се приземила — тя и „Индълджънс“ бяха приземени и може би същото се е случило с Ханс Ребка и корабното ядро.
— Въздухът може да се диша — каза Тали. — Не се налага да обличаме скафандри.
— Имате ли достатъчно информация да изчислите къде на планетата се е приземило корабното ядро?
Вместо да отговори Е. К. Тали посочи екрана на един дисплей, на който беше изобразена площ зад „Индълджънс“. Дълъг, плитък, кален коловоз в мъха, с ширината на корабно ядро. Но самото корабно ядро не се виждаше.
Дариа сканира с максимална разделителна способност целия хоризонт. Нямаше никаква следа от Ханс и неговата група. Никаква следа от зардалу, никаква следа изобщо от някакво живо същество по-голямо от мишка. Нищо, освен изровения мъх не подсказваше, че корабното ядро може да е някъде на пет хиляди километра от „Индълджънс“. И — трябваше да се сети по-рано, но по-добре късно, отколкото никога — безпилотният летателен апарат със съобщението е можел да се пусне само когато корабното ядро е било в орбита. Така че, макар корабът вероятно да се е приземил тук, по това време той сигурно не е някъде наблизо. Ребка и другите навярно вече бяха далеч. Какво трябваше да направи тя? Какво би направил при такова положение Ханс Ребка или Луис Ненда?
— Отворете люка, Е. К. — трябваше й време да помисли. — Ще изляза да огледам околността. Вие останете тук. Следете ме звуково и визуално, но не стреляйте по нищо, ако не ме чуете да извикам. И не ме викайте, освен ако не смятате, че има нещо опасно.
Дариа слезе на повърхността, краката й потънаха два-три сантиметра в плътен килим от мъх. Отблизо светлите петна се оказаха малки ароматни цветя, стърчащи над ниската растителна покривка на тънки като косъм бледорозови стебла. Всяко цветче сочеше право към обедното слънце. Дариа вървеше напред с чувство на вина, тъй като всяка нейна стъпка мачкаше крехката, ухаеща красота. Тя вървеше към брега, където свършваше мъхът, и духащият откъм водата вятър отвяваше към перления пясък дълги вълни с бели гребени. Тя застана извън обсега на разливащите се вълни и загледа движещата се вода. На няколко метра пред краката й брегът беше жив от дълги три сантиметра кафяви ракообразни животинки, бягащи уплашени нагоре-надолу и опитващи се да стоят наравно с променящата се водна линия. Ако този регион беше типичен, Дженизий беше чудесен свят за живеене с невероятно благоприятна среда за размножаване на най-страшните видове в спиралния ръкав.