— Сигурно не съм ги видял да излязат.
Дариа реши, че това е ло’фтиански начин на отговаряне. Д’жмерлиа беше обикновено скромен до сервилност, но сега беше хладен, лаконичен и спокоен. Всички се чудеха кога е станало това.
Д’жмерлиа спря при първата от сградите. Той завъртя светложълтите си очи на техните къси рогца и посочи с един преден крайник към входа.
— Тук влязоха.
Сякаш думата беше сигнал и в тъмните недра на сградата се помръдна нещо синьо. Дариа мина покрай Далсимър и Е. К. Тали и протегна шия да види по-добре. Отзад се чу писък, нещо се удари силно в гърба й и се вкопчи в нея. Тя успя да се задържи на крака и се обърна. Беше чизъм полифемът.
— Далсимър! Ти си невероятен простак. Защо го направи?
Полифемът плачеше с глас и нареждаше, увивайки дългото си близо три метра тяло около нея и хващайки се с петте си малки ръце. Дариа се мъчеше да се освободи и се чудеше какво му става, когато неочаквано видя покрай Далсимър и Е. К. Тали следата, която водеше към брега.
Зардалу.
Зардалу с всякаква големина, много, и от всичките се стичаше морска вода. Те блокираха пътя назад по сушата и излизаха от всички страни от морето. И сега тя разбра какво е онова синьо трепкане в сградата пред нея.
Невъзможно да се бяга, невъзможно да се скрият. За първи път Дариа изпита съчувствие към Далсимър. Плаченето с глас и стенанието не беше лоша идея.
Хора, сикропеанци — може би дори зардалу — можеха да се залъгват с илюзията, че във Вселената има неща, по-интересни от информацията. Някои от тях сигурно дори да го вярваха. Но Е. К. Тали знаеше, че те грешат — знаеше го с абсолютната сигурност, която само един компютър може да има.
Нищо не беше по-прекрасно от информацията. Тя беше безкрайна по количество или почти безкрайна, ограничена само от общата ентропия[36] на Вселената; тя беше безкрайно разнообразна и различна; тя беше вечна; тя се намираше и можеше да се събира навсякъде и по всяко време. И може би най-добро от всичко, мислеше Е. К. Тали с най-голямо задоволство, което позволяваха неговите схеми беше, че човек никога не знае кога може да му послужи.
Ето един чудесен пример. Докато беше на Миранда, той беше научил от Калик езика, на който тя комуникира със зардалу. Това беше древна форма използвана от хименоптите, когато са били роби на зардалу. Повечето хора от спиралния ръкав биха възразили, че изучаването на един мъртъв език, използван само за говорене с изчезнала раса, е идиотско разхищение на памет.
Но без него Е. К. Тали никога не би могъл да обмени със своите поробители дори най-прости мисли.
Зардалу, за най-голяма изненада на Тали, не разкъсаха своите жертви още в първите няколко мига от срещата. Но те определено бяха дали възможност всички да разберат кой е господарят. Хванат от две чудовищни пипала, вдигнат от земята, обърнат с главата надолу, Тали беше чул едно „ууф“ от Д’жмерлиа и Дариа Ланг на едната страна и гъргорещо стенание от Далсимър на другата. Но това бяха звуци на изненада и дезориентация, не на болка. Тали беше внесен вътре от един метър широк торс от среднощно синьо, а носът му — притиснат в мека, миришеща на амоняк кожа. Все още надолу с главата той видя земята да минава покрай него с неимоверна скорост. Момент по-късно, преди да има време да си поеме дъх, зардалуто, което го държеше, го пъхна под водата.
Тали потисна телесния рефлекс да диша. Той държеше устата си затворена и размишляваше, с известно раздразнение, че след още няколко такива минути и ще трябва отново да бъде въплътен в друго тяло, макар сегашното му в много отношения да беше като ново. И то все повече и повече искаше да диша под водата, независимо колко силно се опитваше той да потисне това желание. Тали наруга проектантите на интерфейса компютър-тяло, които бяха запазили органичните рефлекси, когато той самият би могъл да ги контролира с лекота. „Не дишай, не дишай, не дишай.“ Тали разпращаше трескаво заповедта по цялото си тяло.
Рефлексът за дишане ставаше все по-силен. Устните му се раздвижиха — отделиха — засмукаха вода. „Не дишай!“
По средата на глътката той беше завъртян бързо на сто и осемдесет градуса и поставен на крака.
Тали се закашля, изплю възсолената вода от устата си, замига с очи и се огледа. Стоеше на края на голяма плитка, обърната надолу купа четирийсет или петдесет метра в диаметър с повдигната площ и сив кръгов парапет в центъра. Две пипала на зардалу се бяха увили около него. Друг чифт пипала държаха Далсимър, който кашляше и се давеше, и изглежда беше погълнал много повече вода от Тали. Стената на купола беше светлосиня. Тали реши, че е прозрачна, че са под водата и нейният цвят е като този на морето в залива отвън.
36
Ентропия — в теория на информацията средното информационно съдържание от всички потенциални съобщения на един източник. —