— Джери, когато си Свети Йосиф, трябва да си много послушен.
— Добре — веднага се съгласи момчето и зае вдървена поза на почти комично достолепие.
— После ще запее ангелският хор, пастирите ще гледат и слушат ангелите, а ти, Томи, ще посочиш към тях и… и какво ще кажеш? — попита сестра Мейви Мери.
— Ще кажа: „Леле, дяволските ангели запяха“ — предложи шестгодишният Томи.
Сестра Мейви Мери се опита да сподави усмивката си. Детето имаше по-голям брат, който най-вероятно го подучваше на тези хитрини.
— Томи, трябва да го кажеш правилно и ако не слушаш, няма да си главният пастир — заяви тя.
Репетицията продължи до шест. Не беше лошо като за пръв път, реши Мейви Мери, докато хвалеше децата за изпълнението им. Хубавото бе, че на тях им харесваше.
На нея също, макар че удоволствието й се помрачаваше от растящото й безпокойство. „Къде е Корделия? Какво се е случило?“
Докато им помагаше да си облекат якетата и да си сложат ръкавиците и шаловете, Мейви забеляза, че както обикновено Стелина грижливо е закачила красивото си синьо зимно палтенце. Момиченцето с гордост бе обяснило, че му го е ушила баба му.
До шест и половина си бяха отишли всички други деца, освен Джери и Стелина. В седем без петнайсет сестра Мейви Мери ги отведе в магазина, който вече беше затворен. Пет минути по-късно вътре забързано влезе Грейс Нунес.
— Шефката ми! — вдигна нагоре очи тя. — Трябваше да вадим някакви поли. Две от момичетата ги нямаше. Щях да си загубя работата, ако й кажех, че трябва да прибера хлапетата. Бог да те поживи, сестро. Нямаш представа какво означава да знаеш, че децата ти са на сигурно място. Джери, сбогувай се и благодари на сестрата.
Стелина нямаше нужда от напомняне.
— Довиждане, сестро — тихо каза. — И много ви благодаря. — После с една от редките си усмивки прибави: — Баба толкова се радва, че ще съм Девата. Тя всяка вечер ме слуша как си репетирам думите и ме нарича „Мадона“.
Мейв заключи вратата след тях и бързо започна да гаси осветлението. Корделия или още беше при Кейт Дъркин, или бе отишла да посети някоя от възрастните жени, реши монахинята. Тя въздъхна — какво ли щеше да чуе, когато се прибереше?
Докато си обличаше палтото, сестра Мейви Мери чу почукване на предния прозорец. Обърна се и видя лицето на четирийсетинагодишен мъж, осветено от уличните лампи. Тя го изгледа с интуитивното безпокойство на бивше ченге.
— Сестро, тук ли е още дъщеричката ми? Имам предвид Стелина Сентино — извика той.
Бащата на Стелина! Мейв се втурна да отвори вратата. После с професионално безпристрастие разгледа слабото лице на мъжа и незабавно се изпълни с недоверие и към привидно приличния му външен вид, и към гузното му изражение.
— Съжалявам, господин Сентино — студено отвърна, — не ви очаквахме. Както обикновено Стелина се прибра заедно с госпожа Нунес.
— А, да, добре — отвърна Лени Сентино. — Забравих. Работата ми налага често да отсъствам от града. Добре, сестро, ще се видим другата седмица. Иска ми се да я взимам, когато мога. Да я водя на вечеря, може би и на кино. Изобщо да се грижа за Стар. Гордея се с нея. Тя се превръща в много сладко хлапе.
— И би трябвало да се гордеете. Тя е прекрасна във всяко отношение — отвърна Мейви Мери. После остана на прага и го проследи, докато се отдалечаваше. Нещо в него я безпокоеше.
Все още загрижена за сестра Корделия, тя за последен път провери всички помещения, включи алармата и си тръгна сред навяващия сняг, който обещаваше да се превърне в истинска виелица.
Откри сестра Корделия да седи със сестра Бернадет и сестра Катрин, две възрастни пенсионирани монахини, които живееха заедно с тях.
— Ужасно съм притеснена, Мейв — призна тя и й разказа за новото завещание, оставено от Беси Дъркин Маър.
Незабавно изпълнена с подозрения, Мейв започна да я разпитва за новия документ.
— Има ли нещо друго, освен че е използвана думата „изконен“, което да предполага, че завещанието е фалшиво?
Корделия се усмихна.
— Само инстинктът на Алвира.
Сестра Бернадет, която скоро щеше да навърши деветдесет години, кимна от стола си.
— Инстинктът на Алвира и нещо, което ни е казал Господ, Корделия. Всички знаете какво имам предвид.
Тя се усмихна на озадаченото им изражение и прошепна:
— „… оставете децата и не им пречете да дойдат при мен, защото на такива е царството небесно.“5 Струва ми се, че Беси едва ли би забравила това, колкото и да се е гордяла с къщата си.