Едва сега забелязах, че с нас бяха само двама от гавазите.
— Къде е твоят подчинен? — попитах гавазбашията.
— Върна се в Едирне.
Това той каза толкова спокойно, сякаш ставаше дума за нещо съвсем в реда на нещата.
— Защо?
— Не можеше повече да ни следва.
— И по каква причина?
— Получи баш дьонмеси гьолюн (морска болест). Не можеше да издържи повече.
— И от какво му се зави свят?
— От препускането на коня — отговори той сериозно.
— Но ти нали каза, че сте превъзходни ездачи?
— Да, но когато конят седи на едно място. Щом започне да тича, на човек му призлява от тръскането и клатушкането. Това и стомахът на руски казак не може да го изтърпи. Моите баарсак (вътрешности) изчезнаха, няма ги. Сигурно са паднали при тези на коня. Само усещам шалварите си, които са залепнали на онова място, където от ездата се е протрила собствената ми хубава кожа. Ако можех да бъда аз онзи, който трябва да накаже дявола, щях да го осъдя да язди с вас до Мелник. Би пристигнал там без кожа и кости и щеше да предпочете да си седи в най-силния огън в ада, отколкото върху този кон.
На подобно оплакване можехме само да се изсмеем, но всъщност ми беше жал за човека. Беше направил много нещастна физиономия. Въпреки краткото време, през което беше седял върху коня, кожата му се бе протрила на някои места. Другарят му не беше в по-завидно положение, защото измърмори под нос:
— Валахи, ойле дир! (За Бога, така е!)
След тази въздишка не чух нищо повече, но на лицето му беше изписано същото физическо страдание, на което беше изложен и началникът му.
— Кой му разреши да се върне? — попитах аз командира.
— Аз — отговори той много учудено, че изобщо го питам подобно нещо.
— Мисля, че аз съм този, когото е трябвало да пита!
— Теб ли? Ефенди, ти ли си гавазбашията или аз?
— Ти си, разбира се, но много добре знаеш, чии заповеди трябва да изпълняваш!
— Заповедите на кадията. Но той не ми е казвал от езда да пробивам такава дупка в гърба на коня, че накрая да мога да пъхна главата си в нея. Ще пея и благославям като ангел, щом отново се върна в казармата си в Едирне!
Тогава дребният хаджия каза:
— Негодник, как си позволяваш да разговаряш така непочтително с моя ефенди! Той ще бъде твой господар, докогато реши. Щом ти заповядва да яздиш, ще яздиш дори и ако трябва униформата да се срасне с кожата ти. Защо се хвалеше и твърдеше, че умеете отлично да яздите?
— Какво казва този дребосък? — отвърна ядосано подофицерът. — Как ме нарече? Той ме нарича негодник? Аз съм подофицер при владетеля на правоверните. Ще кажа това на кадията, като се върна!
Дребният хаджия искаше да му отговори, но Оско го изпревари. Той хвана юздите на коня на гавазина и смеейки се, му каза на родния си (сръбски) език:
— Елате, ваше превъзходство! Дръжте се здраво на седлото, високоблагородни господине! Сега ще се надбягваме!
В следващия миг той препусна в галоп с гавазбашията. Същевременно Омар Бен Садек грабна юздите на коня на другия гавазин и се втурна след другите.
— Гръм и мълнии! Подлец! Мерзавец! Дяволски син! Изчадие адово! Братовчед на вещиците, сват на проклетията!
Такива и много други подобни неща крещяха двамата полицейски служители, като здраво се бяха вкопчили с две ръце в седлата или гривите на конете си. Бързо ги последвахме. Жал ми беше за двамата нещастници, но като ги настигнах, те вече бяха останали без дъх.
Тогава те се впуснаха в дълги ругатни на арабски, турски, румънски и сръбски. В този жанр ориенталецът, и особено войникът от Ориента, е много вещ в езиковите си познания. Положих големи усилия да смекча гнева им и измина доста време, докато отново можехме спокойно да потеглим на път.
Вече имахме време да си разкажем впечатленията от преживяното в Букьой.
На наблюдателния Халеф, също както и на мен, му беше направило впечатление обстоятелството, че следобед някакъв конник беше разпитвал за тримата бегълци.
— Сигурно ги познава — каза той. — Явно знае за бягството им. Но защо не е тръгнал с тях веднага, сихди?
— Защото сигурно изобщо не е имал намерение да язди с тях.
— Защо тогава е тръгнал след тях?
— Предполагам, за да ги информира за случилото се днес.
— Че отново си на свобода ли?
— Да.
— И че си заловил Али Манах, танцуващия дервиш?
— Да, а сигурно и за да им каже, че дервишът е мъртъв.
— Какво ли ще рече Баруд ал Амасат за това?
— Ще се изплаши и ще се ядоса, при положение обаче, че този конник успее да го настигне и да му съобщи новината.