— Бързо, бързо! — молеше се той. — Не ви различавам ясно. Виждам ви целите в червено, понеже очите ми са налети с кръв. Но все пак забелязах, че вие сте сеньорът, който ще ме изслуша, ако го помоля в името на Бога да чуе признанията ми.
Побиха ме тръпки. С голямо удоволствие бих го освободил незабавно, но се овладях и със спокоен тон отговорих:
— Ще ви изслушам, ала едва след като се убедя, че казвате истината.
— Истината ще кажа, ще я кажа! Бързо, бързо, махнете водата!
— Първо ми издайте къде се намира сеньор Хорно!
— Той е при Лагуна де Бамбу на Ислета дел Сиркуло[22].
— Сам ли е?
— При него е и един търговец от Гоя на име Пардуна заедно със сина си.
— Пак заради откуп ли?
— Да.
— Там има ли някакво село на мбоковите?
— Даже две.
— Колко воини са се събрали при лагуната?
— Само четирийсет.
— Колко път има дотам?
В този момент Пена сложи длан върху рамото ми и на немски ми каза:
— Не го измъчвайте повече. Бил съм край Лагуна де Бамбу при мбоковите, известен ми е Ислета дел Сиркуло и лесно ще ви заведа дотам. Този път Йерно казва истината.
— И аз така мисля, но все пак внимателно ще проверя всичко.
Бутнах настрани съда, в който почти не беше останала вода, и накарах Пена да ме последва. Крясъците на Йерно се бяха превърнали в сърцераздирателни вопли и степания.
— Накъде ме водите? — попита Пена.
— При вожда.
— Пак ли ще трябва да разговарям с него?
— Не. Навярно повторно ще се оставите да ви прати за зелен хайвер. Не, сега ще играете ролята на преводач. Но няма нито да пропускате, нито да добавяте, нито пък да променяте дори и една-единствена дума.
— Нима това е чак толкоз съществено?
— Да. И то не само думите. Най-важното е да наблюдавам израза на лицето му. Трябва да разбера при коя дума ще се промени.
Уника беше в складовото помещение. Тя не се бе решила да дойде с нас в градината. Иначе толкова силните й нерви все пак се оказаха не дотам здрави, за да издържат на рева и крясъците на Йерно.
— Каза ли ви най-сетне? — попита ни тя припряно.
— Да. Но все пак ми се ще да проверя дали отново не ни е излъгал. На такъв човек никога не можеш да му имаш доверие. Донесете ни една свещ и ни заведете при вожда!
— И него ли искате да разпитате?
— Ще го разпитам и ще го наблюдавам. Второто е по-важно.
Тя взе в ръка една свещ, за да ни осветява пътя, и отвори вратата. Влязохме в помещението с бъчвите, между които лежаха пленниците. Потърсихме вожда Ел Вененосо. Също като останалите и той бе с вързани ръце и крака. Развързах ремъците му така, че да може да си служи с крайниците, и се обърнах към Пена:
— А сега му превеждайте всичко, каквото ви кажа, но както вече споменах, нека това става възможно най-точно. Особено наблегнете на онези думи, на които ще наблегна и аз. И така, най-напред му предайте следното: «Вождът на мбоковите на име Вененосо е известен като много храбър мъж.»
Макар че ремъците му бяха махнати, Вененосо остана да лежи в предишното си положение. Изглежда беше решил да играе ролята на ням. Когато Пена бавно му преведе малкото мои думи, той сякаш се зарадва на това особено въведение, понеже обърна глава към нас, макар че изобщо не ни отговори. Аз продължих:
— Вождът на мбоковите е също и богат човек.
Тези думи му се видяха толкова странни за положението, в което се намираше, че се надигна и седна, ала въпреки всичко не си отвори устата. Отново подех:
— Понеже искам да разговарям с един толкова храбър и богат воин, реших да му покажа уважението си като наредих да го развържат. И сега на него му подобава да стане и да се изправи пред нас в целия си ръст.
Вождът веднага скочи на крака. Хванах Уника за ръката и я дръпнах да застане така, че пламъкът на свещта добре да освети цялото му лице. Накарах Пена да каже следното:
— Вождът е богат човек, защото ограбва белите и иска откуп за пленниците си. Но алчността за пари е враг на храбростта. Тя замъглява погледа, отслабва слуха и размътва разума. Ето защо храбрият индиански предводител бе надхитрен и победен от нас.
Ел Вененосо скръсти ръце на гърди, метна ми гневен поглед, но не наруши мълчанието си.
— Изглежда алчността е виновна и затова, че вождът е онемял. Или не смее да проговори, понеже го е страх от нас?
— Не се страхувам — отговори той най-сетне.
— И от смъртта ли не се боиш?
— Не. Всички хора са осъдени да умрат!
— Да, но никой няма да предпочете да умре от ужасна смърт.
— Ще ни измъчвате ли?
— Да.