Слязох от седлото, вързах юздите за най-близкото дърво и прикривайки се зад всеки по-удобен ствол, се запромъквах към споменатото дърво. Колкото повече се приближавах, толкова по-ясно виждах, че въпросният предмет не бе никакъв клон, а дяланата с нож пръчка на лък от онези, които местните индианци използват, за да изстрелват стрелите си.
Малко по-късно иззад дебелия ствол съзрях коляното на човек, който лежеше там с присвити към тялото крака. Сигурно си почиваше или даже спеше, но в никакъв случай не бе възможно да ме е забелязал, защото иначе незабавно щеше да грабне лъка си.
Без да търся повече никакво прикритие, аз се насочих право към дървото, достигнах го с безшумна крачка, погледнах зад него и видях легнал на земята индианец във вече описаното положение, който наистина спеше. Наведох се, запълзях на ръце и крака към него и се приближих толкова, че ако беше буден, щеше да усети дъха ми. Той беше стар, доста немощен човек, надхвърлил шейсетте, подложил под главата си колчана със стрели вместо възглавница. В препаската около хълбоците, единствената му дреха, беше затъкнат нож. Измъкнах го внимателно и го пъхнах в колана си.
Жал ми беше, че трябваше да причиня болка на стареца, но не биваше и да си помисля да го събудя по обичайния начин. Така той щеше да се развика и можеше да привлече вниманието на други индианци, които евентуално се намираха наблизо. С лявата си ръка го стиснах за гърлото, а дясната пъхнах под мишницата му. После го вдигнах и го повлякох към Десиерто. Човекът подритна няколко пъти с крака, а след това се отпусна в ръцете ми. Беше мършав и лек като дете. Когато го сложих да легне на земята и го пуснах, той пое няколко пъти дълбоко въздух, после отвори очи и втренчи в мен изплашения си поглед, без да посмее да издаде никакъв звук.
— Индианец! — полугласно възкликна Десиерто като скочи от коня си и направи на Пена знак да дойде при нас. — Къде го открихте? Какво правеше?
— Лежеше зад едно дърво и спеше, докато го събудих не съвсем нежно — отговорих аз.
— Много добре стана, че го намерихме, понеже сега ще получим всички необходими сведения за селото. Ще го разпитам на неговия език и после ще ви предам разговора ни.
Но това не се оказа нужно. Индианецът се окопити дотам, че бързо схвана в какво положение е изпаднал. Той се понадигна, подпря се на лакът, умолително протегна другата си ръка към мен и на испански каза:
— Милост, сеньор! Не съм ваш враг. Исках да стрелям по птици, но съм заспал, понеже бях много уморен.
— Говори по-тихо! — наредих му аз. — От кое племе си?
— Аз съм мбоков от близкото село, разположено край лагуната.
— Имаш предвид Лагуна де Бамбу, нали?
— Да. Там ли отивате? Ще ви заведа. Но само не ме убивайте! Веднъж вече ме раниха с отровна стрела ей тук и после дълго време бях тежко болен. Оттогава понякога в главата ми се промъква един ягуар и там реве дни наред. Не ме убивайте!
Той трепереше от страх. Стана ми ясно, че вследствие на отровната стрела, улучила го в рамото и оставила там дълбок белег поради силно загнояване на раната, старецът страдаше от малоумие. Може би когато си спомнеше за ръмжащия в главата му ягуар, той започваше да буйства. Фактът, че мбоковите бяха пуснали този човечец в гората без никакъв надзор, бе едно доказателство, че се чувстваха в пълна безопасност. Бяха убедени, че потеглилите на поход техни другари ще се върнат като победители с богата плячка. Явно смятаха приближаването на какъвто и да било неприятел за напълно изключено.
— Нищо лошо няма да ти направя — уверих го аз. — Няма защо да се страхуваш.
— Но за малко щяхте да ме удушите. Кой сте вие?
— Чужденец съм и искам да посетя вашето село.
— Като какъв идвате? Като приятел или като враг?
— Това ще зависи изцяло от начина, по който ще се отнасяш с мен.
— Аз съм болен и се отнасям приятелски с всеки, който не ми мисли злото. В мое лице бихте имали един знатен приятел, защото някога бях ечисеро[25] на нашето племе, ала откакто ме рани отровната стрела, никой няма вече вяра в мен.
— Има ли и други хора от племето ти в гората?
— Не, нито един.
— Знаят ли, че си тук?
— Никой не го е грижа за мен и никой не ми дава доброволно да ям. Трябва дълго да ги моля, за да ми подхвърлят малко храна. Затова често се скитам със седмици в гората, за да застрелям с лъка си някоя птица, която после разрязвам с ножа си и я изяждам суро…
Той млъкна, понеже при последните думи беше посегнал към ножа си и забеляза неговата липса. Извадих го от пояса си, подадох му го и казах:
— Ето го. Преди малко го взех, но ти го връщам, за да разбереш, че ти мисля доброто.